Вече хилядолетия лютивата храна неотменно присъства на трапезата на човека, доказвайки се като полезна и неотменима част в кухнята на повечето народи.

Измежду немалкото пикантни храни - люти чушки, хрян, джинджифил, праз, лук, чесън, първите заемат особено място и се радват на радушен прием в кулинарните рецепти на почти всички страни по света, особено в Южна Америка, Азия и Африка.

Множество археологически находки доказват, че дивите чушки чили са били познати на индианските племена в Латинска Америка около 7500 години пр.н.е. Според много изследователи те са първият културен зеленчук, отглеждан в Америка. А инките са ги смятали за свято растение. Ацтеките и маите също не останали равнодушни към огненото изкушение и отглеждали множество негови разновидности.

По тези земи лютите чушки завинаги се превръщат в любимо и неотменно допълнение към местната кухня.

В Европа необичайният и екзотичен зеленчук попада най-напред в Испания, пренесен от Питер Мартир – историк, съпровождащ Колумб в експедициите му до Новия свят. Диего Алварес Чанка - лекар във втората Колумбова експедиция през 1493 г., написал дори трактат за неговите полезни качества.

Само няколко години след откриването на Америка огнената подправка достига азиатския, а по-късно и африканския континент. Удивителните лечебни свойства на това растение бързо завоювали симпатии по тези земи. Лютивите чушки се оказали прекрасно средство срещу смъртоносната жълта треска и редица други болести на горещия климат.

Те са един от основните продукти (наред със сушените кайсии, техните костилки и просото) на легендарния народ, обитаващ долината Хунза в Пакистан, чиято продължителност на живот е над сто години. Нерядко, яхнали коня, в любимата игра поло топката гонят играчи, чиято възраст е... 150 години! По статистически данни повечето от хората на този необичаен народ, чийто хранителен режим е предмет на усилено изследване, не умират от болести, а от травми и нещастни случаи.

Тайната на огнения вкус
Лютивият вкус на чушките се дължи главно на съдържащия се в тях алкалоид капсаицин, открит през 1816 г. от П. Бухолц. Наименованието си той получил обаче тридесет години по-късно от Л. Треш. През 1878 г. унгарският лекар Е. Ходжис установил, че капсаицинът не предизвиква само парене в устата, но и интензивно отделяне на стомашен сок, подпомагащ храносмилането. Капсаицинът е едно от най-силно дразнещите рецепторите на устната кухина вещества, които долавят неговото присъствие дори при съдържание половин милиграм на литър!

По синтетичен път капсаицинът е получен през 1930 г. от Е. Спат и Ф. Дарлинг. През 60-те години на миналия век японските химици С. Косуге и И. Инагаки изолират от лютите чушки и други алкалоиди със сходен строеж, с което се оформя нова важна група вещества – т.нар. капсаициноиди. Оказа се, че във формирането на изгарящия вкус на лютите чушки на капсаицина помага още един член на огнената фамилия – дихидрокапсаицинът. Двата алкалоида имат двойно по-мощно действие от останалите си „роднини”.

3 чушлета = 1 кг лимони
------------------------------------------

Очаквайте продължението...