Боговете са дарили Конго с изключителни природни богатства, но не са показали на местните какво да правят с тях.

А и белгийците не са ги научили, преди да напуснат колонията си в Черна Африка.
Милиони тънат в мизерия и хрупат каквото падне от палмата. Управниците им обаче потъват в разкош.

Столицата Киншаса е изтъкана от контрасти – бляскави вили и сламени колиби, лъскави магазини и смрадливи пазари, нови джипове и допотопни таратайки.
Едва ли ще откриете Киншаса в някой туристически гид, защото в страната няма туризъм. Никога не се знае колко ще струва визата, а местната бюрокрация е измислила сложен механизъм за издаването й. Обществен транспорт липсва, а нощувката в хотел често е четирицифрено число.

Местните пътуват в бусчета и висят от покривите и вратите. Белите се движат с коли, но със заключени врати и затворени прозорци, тъй като гладни чернокожи крадат бързо в задръстването.

Често сметката в ресторанта е по-голяма от тази в Париж, някъде предлагат салата или мусака за по 30 долара. В някои заведения двама трудно ще вечерят за сто долара, а заплатата на сервитьорката е по-малка от сметката – 80 долара месечно.

Обслужващият персонал навсякъде е от местните. Белите не работят - те имат свой бизнес, мениджъри са или обслужват големи организации.

Конго е политически независима държава със странна пазарна логика. Там нищо не се произвежда, всичко се внася от Европа или други африкански страни. Единственият производител е джунглата, която дава в изобилие банани, ананаси, манго, папая... Местните ги събират, мятат ги в кошове на главата и ги продават. Затова и стойките им са перфектно изправени.

Черна Киншаса е добро място за бели хора, но не и за българи. В хипермаркета и торбичка не можеш да напълниш за стотачка, а наемите на недвижими имоти надхвърлят три хиляди долара месечно. Боговете на търговията в тази африканска страна със сигурност са полудели. Цените понякога са космически само защото някой забогатял конгоанец иска да покаже колко е богат и плаща за шампанско хиляда долара. Черните богаташи силно мразят бедните си сънародници. Ако пък бял се ожени за чернокожо момиче, тежко и горко му, тъй като в прекрасната му къща се нанася целият клан. Той е длъжен да изхранва всички, защото така повелява тяхната традиция.

Просията е навсякъде. Всяко „бонжур” струва пари. До колата винаги стои местен и иска пари за това, че я е пазил пред хипермаркета. Снимките също се плащат. Ако камерата щракне без пари, започват да блъскат и удрят по колата на любопитния чужденец. Дори и полицаите искат пари, като охраняват доброволно десетина метра от ресторанта до автомобила.

Проституцията официално е забранена, но платените момичета са навсякъде. Спипаните с черни жрици чужденци обикновено плащат прескъпо, за да не ги изгонят от страната.
Маникюрът много се цени от черните. Случва се да просят не за храна, а за да си направят ноктите. Мъжете много обичат костюми, дори и да няма какво да ядат.

Семействата са многолюдни и в сламените колиби без ток май само деца се правят. Безработицата е огромна, а ако успеят да си намерят работа, ходят пеша десетки километри дневно и взимат стотина долара месечно. Най-добре май живеят маймуните бонобо. Те се срещат само в Конго, защитени са и имат осигурена храна от 6 кг на ден.

Милиони местни жители измират от малария, жълта треска, СПИН... Малцина богатеят. Но дали комарите смучат повече кръв, отколкото корумпираните чиновници знаят само полуделите богове в Конго Бонго.