Проф. Филип Ритер, завеждащ Клиниката по кардиология и департамента по електрокардиостимулация в Университетската болница в Бордо, Франция.

- Проф. Ритер, какви са последните постижения в областта, в която работите?

- Развитието в нашата област е много динамично, защото портативните устройства, чрез които лекуваме различни сърдечни заболявания, се усъвършенстват всяка година. Вече очакваме в Европа широкото навлизане на кардиовертер дефибрилаторите без водач (leadless implantable cardiac defibrillator – ICD). В момента с тези устройства се трупа опит в Германия, Великобритания и Италия. Тяхното основно предимство е, че липсва водачът, който чрез венозната мрежа достига до сърцето. Това е значителен напредък и голямо облекчение за пациентите. Чрез този тип устройства ще отстраним всички проблеми, които имаме до момента заради водачите на имплантируемите дефибрилатори. Най-вече много по-лесно можем да се справяме с инфекциите, възникнали след имплантацията. Имаме напредък и по отношение на сърдечната ресинхронизираща терапия (CRT). По принцип това е доста сложна манипулация отново заради необходимостта да се прониква през вените на сърцето. Началото беше поставено през 1994 година и оттогава ние имаме едни и същи проблеми – трудности с проникването във вените, трудности със стабилизирането на устройството, опасност да пейсираме диафрагмалния нерв, който е зад сърцето. Понякога се оказва невъзможно да пейсираме лявата камера. Затова се налага търсенето на нови достъпи до лявата камера. Сега се разработва метод за транссептален достъп на предсърдно ниво до лявата камера. Оказва се, че така могат да се постигнат същите електрически резултати както при достъпа чрез водач отдясно. Този метод все още е в процес на разработка, но резултатите до момента са доста обнадеждаващи в сравнение с конвенционалната техника. Но все пак тук имаме водач в лявата камера, което означава необходимост от антикоагулация и от превенция на инфекции. Това за пореден път доказва, че всяко откритие, всеки напредък трябва да се оценява комплексно със своите плюсове и минуси. Понякога решаването на един проблем създава нови трудности. Една от възможностите е да поставяме водачите в перикардиалното пространство чрез трансдермален достъп. Но водачите са големи и ние не знаем в този случай какво може да стане с коронарните артерии. Трета възможност е трансторакалният достъп директно до лявата камера чрез роботизирано устройство, което въвежда водача директно до повърхността на лявата камера. Все още не знаем кой метод ще се окаже най-подходящ, това в момента се проучва.

- Какво се случва при конвенционалните пейсмейкъри?

- Очаквам в рамките на година, година и половина да сме готови да имплантираме съвсем миниатюрни устройства с дължина 24 и диаметър 7 – 8 милиметра директно в дясната камера. Целта е отново да избегнем тези дълги водачи, които могат да се повредят, да станат проводник на инфекции и т.н. В такива случаи ние трябва да извадим водача, а това е доста рискова процедура. Затова, ако имаме устройство без водач, ще е голям напредък. Очаквам да започнем да прилагаме тези устройства през следващата година. В тези миниатюрни размери те съдържат абсолютно всичко – батерията, електрониката, електрода и приспособленията за фиксация. Животът на тези пейсмейкъри ще е най-малко 7 години. Тяхната работа ще може да се контролира дистанционно от съответния център.

Освен това от две години разполагаме с устройства, които не са пречка пациентите да се изследват с магнитнорезонансен томограф. Следващата година ще започнем да имплантираме и такива дефибрилатори. Това е особено важно, защото магнитнорезонансната томография става златен стандарт в образните изследвания, а нашите пациенти често имат по няколко заболявания, които могат да наложат MRT.

- Успяхте ли чрез имплантирането на устройства да намалите броя на пациентите във Франция, при които се достига до необходимост от сърдечна трансплантация?

- От началото на прилагането на ресинхронизиращата терапия през 1994 г. има много клинични проучвания, които доказаха, че методът намалява смъртността, увеличава физическия капацитет, намалява необходимостта от трансплантация. Пациентите със CRT устройства живеят по-дълго и по-качествено и това вече е доказано. Но проблемът при пациентите със сърдечна недостатъчност ще се появи отново по-късно в техния живот. Когато удължаваме живота на такъв пациент, сърдечната недостатъчност се развива независимо от имплантираното устройство. При тези случаи в богатите държави като САЩ, Германия, Великобритания започнаха да имплантират устройство „сърдечен асистент”. То не заменя сърцето, но увеличава мощта на собствения орган. Това е много ефективно, но и много скъпо. Цената е около 100 000 евро за пациент – само за устройството. Отделно е цената за операцията и следоперативните грижи. В момента в Бордо се опитваме да създадем специална помпа, която да се имплантира много по-лесно и да се използва при пациенти с крайна степен на сърдечна недостатъчност.

- Ще се стигне ли до пълното изместване на кардиохирургията от различните видове инвазивни процедури в кардиологията?

- Едва ли, въпреки че нашите техники се развиват бурно. Преди 10 години никой не можеше да си представи, че ще се сменят клапи без отворена сърдечна операция. А днес това е факт. Въпреки това винаги ще има пациенти, които ще се нуждаят от класическите отворени операции. Те също се усъвършенстват. Двете специалности най-вероятно ще се сближават, без напълно да се слеят.

- Каква е оценката ви за нивото на електрокардиостимулацията в България?

- Прави ми впечатление, че колегите в Националната кардиологична болница разполагат с цялото необходимо оборудване, а залите за извършването на процедурите са много комфортни. Чувствам се като в болницата, в която работя във Франция. Равнището на колегите, с които контактувам, е много добро, но това не е учудващо за мен, защото от много години познавам д-р Ивайло Кожухаров.