Собствениците на лечебните заведения – най-вече общините, не могат да издържат на финансовия натиск и редуцират работещи отделения.

Със сериозно професионално присъствие се отличи VІІІ Национален конгрес на Българското урологично дружество, проведен в Слънчев бряг от 16 до 18 май т. г. Събитието събра над 300 души – уролози, нефролози и анестезиолози, а лектори бяха водещи български и чуждестранни специалисти. В богатата научна програма бяха включени някои от най-актуалните урологични теми като лечение и диагностика на доброкачествената простатна хиперплазия и на карцинома на простатната жлеза. Представени бяха някои от най-съвременни високотехнологични методи за поведение при тези заболявания. Не по-малък интерес предизвикаха заседанията, посветени на бъбречните трансплантации. Изключително полезна за младите уролози пък бе практическата сесия (Hands on training) по лапароскопска и ендоскопска урология.

Специално за CredoWeb председателят на Българското урологично дружество проф. Петър Панчев разказва за акцентите от конференцията, като не пропуска да коментира част от наболелите проблеми пред специалността в България.

- Проф. Панчев, за доброкачествена простатна хиперплазия не се говори много в публичното пространство. Темата обаче присъства редовно в дневния ред на урологичните форуми. Дискусиите също показаха, че става дума за сериозен проблем.

- Доброкачествената простатна хиперплазия (ДПХ) е част от процеса на стареене. С напредване на възрастта простатата се уголемява, което по принцип не създава проблеми до късните години от живота. При повече от половината мъже над 60 години обаче и почти при 90% от мъжете над 70-годишна възраст се наблюдават симптоми на ДПХ. Става дума за състояние, което може да премине в заболяване, ако се стигне до усложнения.
Проблемът е, че мъжете са срамежливи и по-трудно се решават да потърсят специализирана медицинска помощ.

- Какви са основните симптоми?

- Често и болезнено уриниране – т. нар. дизурия. Тези прояви са особено характерни нощно време. Много е важно обаче да се установи, че става дума за ДПХ, тъй като подобна симптоматика се наблюдава и при други заболявания.

- Но за да стигне пациентът до уролог, той трябва да бъде насочен от личния лекар. Мислят ли общопрактикуващите лекари за това заболяване?

- Мога да кажа, че колегите от първичната доболнична помощ познават много добре заболяването и често насочват пациентите към специалист.

- Темата за карцинома на простатната жлеза също бе сред акцентите на конгреса. Известно е, че това е най-честата локализация сред мъжете и е на второ място по смъртност след рака на белия дроб.

- През последните години се появиха някои нови диагностичните методи, които предоставиха повече възможности на специалистите. Ще припомня, че бе въведен туморният маркер PSA – простатноспецифичен антиген. Самият откривател на PSA д-р Томас Стейми казва, че това е показател за успеха на лечението, но у нас го използваме като скринингов метод.

В последно време се увеличиха възможностите на ехографията, все повече се използва магнитен резонанс. Затова много често комбинираме двата метода. Най-точно диагнозата се поставя хистологично, като се направи биопсия. Познанията на патолозите също се увеличиха. Трансректалното туширане е едно от най-информативните изследвания, което за съжаление все по-рядко се прилага.

- Късната откриваемост на рака на простатата бе един от основните проблеми у нас. Променили се този показател след усвояването на новите диагностични методи. Да припомним, че от няколко години работи програма, по която  мъжете над 50-годишна възраст могат да си изследват PSA и да си правят преглед при уролог веднъж годишно. 

- За съжаление все още голяма част от пациентите се откриват късно. Причината е, че заболяването протича в сянката на ДПХ – симптомите са едни и същи. Много често присъстват и двете заболявания и на фона на ДПХ има огнище на карцином.

- Темата за бъбречните трансплантации също бе застъпена в програмата на конгреса.
- Не е тайна, че основният проблем при трансплантациите е липсата на донори. В малките страни донорството е по презумпция - ако не си афиширал, че не желаеш да бъдеш донор, значи си съгласен. В България също е така, но условието е да бъдат попитани близките. Никъде обаче не е посочена точна дефиниция за близък. Понякога се стига до конфликт. Децата на потенциалния донор са съгласни да дарят органите му, но неговите родители отказват. Кой има предимство? Това не е дефинирано в закона и може да бъде отчетено като голяма слабост. За колегите от реанимациите, които работят на предния фронт, e по-лесно да напишат смъртен акт и да не попадат в конфликтни ситуации.

- По време на една от дискусиите остана впечатление, че съществува някакво напрежение между уролози и онколози?

- Бих използвал израза конфликт. Защото урологичната наука се развива. Методите на лечение – оперативни, консервативни, предоперативни и следоперативни, също се развиват.
Конфликтът се дължи на факта, че не уролозите се занимават със следоперативното лечение, а онколозите. След изписване от болница, всеки пациент със злокачествено заболяване минава през т. нар. онкокомитет, който включва: оператора, химиотерапевта, лъчетерапевта и патоанатома. Тези специалисти дават препоръка как да продължи лечението и ние никога не оспорваме мнението им. Когато обаче болният отиде в съответния онкодиспансер (сега специализирана болница), лекарите там не зачитат решението на комитета.

Ще посоча пример с хормонално лечение на ДПХ. В тези случаи целта е да се спре функцията на тестисите. Едната възможност е това да стане по химичен път. Прави се химическа кастрация, която е реверзибелна - функцията на тестисите се възстановява след прекратяване на лечението.

Другият възможен подход е оперативната кастрация, която е необратим процес. Това е изключително травмиращо за всеки мъж.

Препоръчваме хормонално лечение, но от диспансера казват не, ще се кастрира. Пациентът идва притеснен и пита защо. И аз питам защо, след като медикаменти има. Ще припомня основния принцип в медицината „Primum non nocere” – „Преди всичко да не се вреди”. Като не можеш да лекуваш болния, поне не разбивай психиката му.

Няма пациент със злокачествено заболяване, който да се е върнал за преглед при нас и да не се е оплакал от колегите онколози. Болните се насочват към специализираните структури, защото лекарствата им са безплатни. Понякога обаче на хората им омръзва и предпочитат да си плащат лечението.

- Какво трябва да се направи, за да бъде решен този конфликт? Обсъждано бе, че е необходимо изготвяне на консенсус, който да включва определени правила на поведение при тези болни.

- Онкологът може да каже на пациента, че в момента липсват предписаните лекарства, а лечението може да се назначи от онкокомитета в съответния диспансер. Така правилата се спазват, но в обратен ред. Необходимо е уважение и отношение към колегите като към част от една общност.

- В обръщението си към уролозите Вие казвате „Изоставането ни е факт, пред което не можем да си затваряме очите”. Какво имате предвид?

- Става дума за изоставане в технологично отношение. Можем да кажем, че вече сме натрупали опит по отношение на ендоскопските манипулации и клиниките разполагат с достатъчно апаратура. Лапараскопската техника постепенно пробива в България. За роботизирана урология обаче има само два специализирани центъра – в университетската болница в Плевен и в болница „Доверие” в София. По време на конгреса се роди идеята да се изгради поне един референтен център по лапароскопска урология, където специалистите да се обучават.

- Обсъждана бе и необходимостта от оптимизиране на урологичната мрежа в България.

- Урологичната мрежа в страната е на път да бъде разрушена. Навремето уролозите са били към хирургичните отделения. Сега отново се връщаме към онзи период - отделения, в които липсват достатъчно уролози, минават на подчинение към хирургиите. Разрушава се автономността на урологичните звена. Във Видин например болницата няма урология.

- Какви са пътищата за решаване на този проблем?

- Пътят е един - по-добро финансиране. Друг е въпросът, че у нас е възприета най-лошата система – тази на клиничните пътеки. Когато реформата в здравеопазването започна, клиничните пътеки бяха въведени като информационен носител – средство за набиране на информация, която да бъде анализирана. Впоследствие на тази база трябваше да се създаде подходящ модел на финансиране. След като правителството на НДСВ дойде на власт, нещата продължиха да се движат по инерция и без никакво развитие.

Тъй като специалността не е добре финансирана, урологичните звена са нерентабилни за болниците. Изискванията са високи, необходимо е да се отговори на критериите за брой лекари с квалификация, да се покриват изисквания за апаратура. Собствениците на лечебните заведения – най-вече общините, не могат да издържат на финансовия натиск и започват да редуцират работещи отделения.

- В заключение как бихте обобщили конгреса?

- Според мен научният форум изпълни целите си. Разгледани бяха сериозни медицински теми, свързани със стандартите и възможностите на съвременните технологии. Както стана дума, говорихме и за проблемите на специалността, и за поведението ни в бъдеще като дружество.