Основното предимство на перитонеалната диализа е запазването на остатъчната бъбречна функция за по-дълъг период от време. През последните 10-12 години това се изтъква като изключително важна предпоставка за увеличаване на преживяемостта на пациентите. Установено е също така, че чрез използването на метода се съхраняват възможностите за осъществяване на съдов достъп при болните с ХБН, ако се налага прекъсване на лечението с перитонеална и започване на хемодиализа.

Перитонеалната диализа е метод за лечение на терминален стадий на хронично бъбречно заболяване (ХБЗ). Чрез специален разтвор, въведен в коремната кухина през катетър, се използва богато кръвоснабденият перитонеум за очистване и филтриране на отпадните продукти на обмяната.

Първи опити за приложение на този терапевтичен подход са правени още през 20-те години на миналия век, но реално методът се развива в десетилетията след Втората световна война – с появата на фабрично приготвените стерилни разтвори, с усъвършенстването на катетрите и с развитието на автоматичната перитонеална диализа.

Днес в практиката най-разпространената форма на този лечебен способ е продължителната амбулаторна перитонеална диализа, която теоретично се обосновава за първи път през 1976 г., а още на следващата година започва практическото приложение.

В България методът навлиза през 1984 г. в УБ „Александровска”. Началото обаче е трудно, като през първите години пациентите са едва между 8 и 10 души. Причината е, че по това време в страната вече има доста добре развита хемодиализна мрежа и перитонеалната диализа не успява да получи разпространение. Известен напредък бе отбелязан в средата на 90-те години, когато български специалисти получиха възможност да посетят различни клиники в света и да се запознаят с чуждия опит. В резултат на това броят на болните на перитонеална диализа достига до 120 души през 2000 година. Очакванията, че все повече пациенти ще се възползват от тази форма на терапия, обаче не се оправдаха. Причините са няколко и те не са характерни само за нашата страна. Данните сочат, че дори в държави с развита система на първична медицинска помощ за около една трета от пациентите достъпът до нефролог е затруднен. У нас реформата в здравната системата, която започна преди малко повече от десет години, допълнително наруши връзката между специалистите и изпълнителите от първичната доболнична помощ. Статистиката показва, че в световен мащаб съотношението между пациентите на хемодиализа и болните на перитонеална диализа е десет към едно. В България съотношението е дори по-голямо – средно около двадесет към едно (около 3100 пациенти на ХД при 150-160 пациенти на перитонеална диализа).

Основното предимство на перитонеалната диализа е запазването на остатъчната бъбречна функция за по-дълъг период от време. През последните 10-12 години това се изтъква като изключително важна предпоставка за увеличаване на преживяемостта на пациентите. Установено е също така, че чрез използването на метода се съхраняват възможностите за осъществяване на съдов достъп при болните с ХБН, ако се налага прекъсване на лечението с перитонеална и започване на хемодиализа. 

Средностатистическитерапията чрез перитонеална диализа продължава около 4 години, тъй като обикновено след този срок настъпват склеротични промени в перитонеума и ефективността на метода намалява. В нашата практика обаче срещаме много големи вариации, които са в пряка зависимост от броя на епизодите на перитонит – едно от основните усложнения. Стандартите по отношение на перитонеалните инфекции, към които се стреми съвременната нефрология, са между 18 и 24 месеца без епизоди на перитонит за пациент. Смея да твърдя, че в България успяваме да се придържаме към тези показатели.

Голяма част от болните имат желание да продължат да работят и да бъдат социално активни. Алтернативите пред тях са продължителна амбулаторна перитонеална диализа или, както е в повечето случаи – автоматична перитонеална диализа. Предимството е, че методът позволява да бъде прилаган нощно време, а през деня човекът e напълно мобилен, в състояние e да изпълнява напълно своите трудови задължения и се чувства по-комфортно.

Не на последно място трябва да отчетем, че перитонеалната диализа е икономически по-ефективен метод в сравнение с хемодиализата поради значително по-малката ангажираност на медицински персонал. След операцията по поставяне на катетъра и началното обучение пациентите на практика извършват сами манипулациите. Те се проследяват един път в месеца,  когато посещават съответната клиника/отделение за необходимите клиничен преглед и лабораторни изследвания.

Поради трудното начало в България перитонеалната диализа така и не стана популярна сред пациентите. Смея дори да твърдя, че не стана особено популярна и сред нефролозите. Образува се един порочен кръг, в резултат на което България изостава от средните показатели за Европа.

Наблюденията показват, че в градовете, в които нефрологичните клиники или отделения съществуват отделно от диализните центрове, болните с ХБЗ в напреднал стадий обикновено не са запознати, че съществува алтернатива на хемодиализното лечение. Тези пациенти достигат до нас с терминално хронично бъбречно заболяване и лечението трябва да започне в рамките на 1-2 дни. При тези обстоятелства е нормално болният да бъде включен на хемодиализа, тъй като е необходимо технологично време за поставянето на катетъра за перитонеална диализа, а и болният не е психически подготвен да вземе подобно решение.

Неблагоприятно влияние оказа и фактът, че дълго време операцията по поставяне на катетъра не бе регламентирана административно (не беше включена подходяща клинична пътека) и не бе добре остойностена. Едва от два месеца интервенцията е включена в една от хирургичните пътеки, като по този начин се създава реална възможност за тази дейност. 

Любопитен факт е, че в България перитонеалната диализа е сравнително добре остойностена и позволява терапия със съвременни разтвори, както и със значително количество медикаменти, когато е необходимо. Независимо от благоприятните условия за съжаление не отчитаме по-широкото използване на този иначе добър метод.

Той, разбира се, не е най-добрият метод. Известно е, че диализните методи отстъпват на бъбречната трансплантация както по икономически показатели, така и по качество на живота. При сегашното развитие на трансплантологията обаче възможностите на бъбречните трансплантации са ограничени в рамките на 65-70 на 1 млн. души население, което рязко контрастира с броя на новите случаи на терминален стадий на ХБЗ.