Д-р Петър Трендафилов: Хирургията ни учи на самообладание
CredoWeb
CredoWeb
Компания
Д-р Петър Трендафилов: Хирургията ни учи на самообладание

Д-р Петър Трендафилов: Хирургията ни учи на самообладание

Коремният хирург от ВМА участвата в първата за България мисия в Мали, разказва за преживелиците си там.

Подп. д-р Петър Трендафилов (на снимката със съпругата си, актрисата Стефка Янорова) е коремен хирург във ВМА-София, началник е на хирургично отделение и шеф-екип на четири от мисиите ни в Афганистан. През 2005 г. ръководи първия български екип от хирурзи в новооткритата испанска полева болница в Херат. Женен е за актрисата Стефка Янорова. Наскоро се завърна от участието си в мисията на ЕС в Мали, където продължават да работят наши екипи от ВМА.

- Д-р Трендафилов, това е първата ви мисия в Мали, с какво беше по-различна от предишните, в които сте участвали?

- Това е първата мисия там изобщо за България. Различното е, че тя е на ЕС, миротворна, не на НАТО, с цел обучение на военните в Мали, за подобряване на тяхното професионално ниво. И тъй като е тренировъчна мисия, там нямахме операционна, ранени. 22 от 27-те държави в ЕС се отзоваха и всяка от тях заяви какво ще осигури. Ние правим „Роля 1” – отговаряме за здравната служба на командването на мисията. Има и немска болница „Роля 2”, която е с операционна, с повече възможности и капацитет и се намира в самата база на военното поделение. Всичко започна в началото на март и тръгна от нулата. Различното за мен беше, че досега съм бил в Афганистан все като хирург в операционна, а сега бях повече лекуващ лекар и имаше много административна работа, която се налага при всяко начало на такава мисия по определени стандарти. И сега, на шега, мога да твърдя например, че бих могъл да открия здравно заведение в Германия или във Великобритания по техните стандарти. Това беше различното и новото за мен.

- А с какви заболявания се сблъсквахте там?

- В Мали температурите са много високи и ние бяхме там през най-горещия месец – март. Най-хладният е ноември, като хладно означава каквото е времето сега у нас, но много влажно и дъждовно, с много комари. А през март, април и май беше 45 градуса и задушно, и това се понася много трудно. Тези температурни разлики са огромни, защото идват хора от Германия, от Чехия и за тях да попаднат на тези 45 градуса, е шок. И като допълнение комарите и маларията, от които пострадаха някои наши участници в мисията. Имаше също коремен тиф във военното поделение в базата. Хигиенните условия, в които живеят местните, са много лоши, дори под критичния минимум, защото всички канализации са открити. При тази температура всичко се изпарява и въздухът е наситен със силни миризми, а прахът, шумът и слънцето дразнят всички сетива до крайност. И през това време комарите хапят и чакаш като на африканска рулетка да минат седмица-две, за да разбереш дали те е ухапал комар, който ще ти пренесе плазмодия фалципарум, който е най-тежкият, защото предизвиква всекидневна треска. Местните хора страдат много от това, защото нямат същите условия, при които сме ние, с мрежи и климатици. Смъртността там е много висока, здравеопазването като всичко друго е на безкрайно ниско ниво, да не говорим за хигиена и профилактика. Иначе обстановката е мирна и няма проблем вечер да се излиза. И затова, който е по-непредпазлив, както някои от членовете в мисията, естествено ще се разболее. Ние се пазехме много. Дотолкова, че след като си разгледал всичко и мине фазата на любопитството, просто се заключваш в хотела пред компютъра.

- Бяхте ли подготвени за всичко това?

- Принципно да, но като цяло обстановката беше изненада за нас. Бил съм в държави с по-нисък стандарт, в които хигиената е на по-ниска ниво, но не очаквах да е в такива размери, да е толкова опасно. Там практически не може да си купиш нищо нито за храна, нито за пиене. Яйцата се продават на улицата, на 45-градусовата температура. Снабдяването ни в базата също беше от местните хора. Понеже всичко се сервира горещо и с много силни подправки, чак след като пилето поизстине, понякога започваш да усещаш, че всъщност е развалено.

- Има ли в Мали опасни вируси?

- Големият проблем там са водоемите. На 200 метра от реката, където върви целият живот, започва саваната. В нея всъщност няма никакви животни – хипопотами, слонове, антилопи, всичко вероятно е унищожено отдавна. Името Мали всъщност означава хипопотам, но хипопотами не можеш да видиш. Ако някой си мисли, че ще се разхожда в Африка и ще види това, което гледа по Нешънъл джиографик, греши. Нещата, които ще види, са по-малко романтични, повече са мизерията и болестите.

- С какво се занимават, от какво живеят местните хора?

- Отглеждат памук, ловят риба, но аз не съм видял никъде някакво производство. Има отворени магазинчета, в които винаги стои по един заспал продавач, защото цял ден никой не влиза. Всички са сякаш в летаргия. Има държавни чиновници, които са на 150 евро заплата, но останалите хора не е ясно от какво изкарват пари. Естествено, в столицата има богати хора. Затова има и няколко магазина, които са за европейски стоки, но на цени двойни от тези в Западна Европа. Ресторантите и баровете, където можем да ходим, без да се притесняваме за здравето си, са също на цени по-високи от Западна Европа. Така че животът за европееца там е много по-скъп. Но всички, които са от Европа, са или по линия на ООН, или от посолства. Всъщност много високият риск за здравето е нещото, което ме изненада.

- Всичко това звучи малко като Индиана Джоунс.

- Не е точно така. Индиана Джоунс се разхожда по слабо населени места, където няма хора, които да изхвърлят боклуци, и съответно такива болести. По селата им например е малко по-чисто, защото няма голямо струпване на хора и хигиената е малко по-добра.

- Как ви приемаха местните хора?

- В началото, като викаха „Ди баба, ди баба” (бяла кожа), си мислех, че е някакъв ритуал и може да ни изядат. Това, разбира се, е шега. Децата много се радват на европейците, искат да пипнат бяла кожа и са много любопитни. Военните ни възприемат радушно, защото знаят, че едно наше присъствие там винаги е за добро. Има много изградени неща, които очевидно не са с техни пари и по техни проекти. Иначе те имат златодобив, на трето място са по добив на злато в Африка.

- Като се връщате от мисия, какво се опитвате да забравите, да изчистите от съзнанието си?

- Искам да спра, когато някой комар кацне върху мен, да се стряскам и да си мия ръцете по 30 пъти на ден. Мога да кажа, че тук, у нас, е толкова чисто, че ние дори не го осъзнаваме.

- Как успявате да се съхраните, изглеждате много позитивен и усмихнат.

- Съжалявам, че в Мали не си взех китарата. Да си затворен денонощно в една сграда месеци наред, е много тежко и не е за всеки. За мен това беше трудното, че няма динамика, нищо не се случва. А китарата ми помага да се разтуша. Както беше в Афганистан, там се случваше така, че обикновено оперирахме вечерно време. И като свърша с операциите, отивам в нашия офис, който е изолиран и релаксирам, като свиря на китара.

- Каква е разликата между един лекар под пагон и цивилен?

- Всички сме медици, не смятам, че ние като военни лекари трябва да притежаваме нещо в повече. По-скоро като хирург бих казал, че това, на което ни научава хирургията, е самообладание. Хирургът не губи самоконтрол в кризисни ситуации, защото всекидневно в операционната попадаме в такива и е необходимо пълно самообладание. И хирургията те учи на това. А иначе мисиите те научават на мобилизация, да се стегнеш, защото се случват много неочаквани неща.

- Изпитвате ли страх?

- На място не, мобилизацията те кара да си адекватен. Когато се върнеш, си даваш сметка за страховете си, но трябва да мине време. След първата мисия мина половин година, когато осъзнах колко съм бил мобилизиран и готов да понеса всичко. По време на война не си мислиш, че ще те уцели куршум, а правиш всичко възможно това да не се случи. Страхът идва после.

- Някои казват, че хирургия се учи на война.

- Има такова нещо. В Афганистан, като докарат човек, ранен почти навсякъде и всичките му органи са засегнати, трябва да го оперираш часове наред. В мирно време това се случва много рядко, тогава има екипи, винаги имаш поддръжка. А там си сам и няма време за мислене, за паника и губене на самообладание. Просто вземаш решение. Когато ранените са много, не може всички да ги оперираш. Трябва да ги подредиш, така че най-тежките случаи, които ще ти отнемат десет часа операция, да останат накрая. И започваш от тези, които могат да оживеят. Това са правила, не са лични решения. Всичко това се записва и заснема и понякога, когато гледам снимките, аз самият се плаша и си казвам „това е страшно”. Но го виждаш едва когато си свършил работата и вече го гледаш с очи на зрител.

Лилия Гюрова, в. "Новинар"

Реклама

Мнения