Здравният министър от служебното правителство за професията, дисциплината, политиката и изтичането на кадри

Полковник проф. Николай Петров e началник на Катедрата по анестезиология, реанимация и интензивно лечение при ВМА. През 2012 г. БЛС го удостои с почетния знак „Лекар на годината“, през 2013-а бе част от служебното правителство като министър на здравеопазването. Републикански консултант по анестезиология, реанимация и интензивно лечение - специалност, в която по думите му трябва да си екипен играч и място за индивидуалисти няма. Не може и без пълна всеотдайност – защото „тук няма работно време, а спешното повикване по телефона от къщи изобщо не се брои“.

Сред колеги и приятели проф. Петров е известен с афинитета си към дисциплината, реда, с личния си пример на самовзискателност и достъпност - качества, които в нашата като цяло хаотична ориенталска среда често носят разочарование. Сигурно е единственият началник, чиято секретарка не стои пред кабинета, а в стая отстрани - той отваря вратата си лично. И споделя: „При мен може да влезе всеки, а където и да отида – навсякъде чакам и плащам. Това ме обижда и на моменти ме вбесява“.

- Проф. Петров, в кой момент си казахте, че вече сте добър лекар, придобихте самочувствие?

- По-скоро бих го нарекъл увереност. Придобих я след първите години специализация във Франция – когато сравних моите умения с тези на колегите. Доста отдавна беше, през 95-96-а. Винаги съм гледал на тези, които знаят и могат повече, като на един вид божества. Например когато бях лекар в поделение (минал съм през всички етапи, през които трябва да мине един лекар), за мен да дойда в София, където са боговете в професията, беше огромно предизвикателство. Конкурсът не беше обикновено състезание и това страшно ме мобилизира.

- Респектът към опитните и по-знаещите днес не е така силен.

- Позагуби се и това не е добре. Защото пречи на изграждането във всяка професия. Човек трябва да има пример, към който да се стреми. И винаги да помни, че не е най-добрият, дори да е обявен за такъв. И че е длъжен да се консултира с още някого. Защото истината винаги е в компилацията между много мнения. В този смисъл субординацията, ако я наречем така, комуникацията се губи. Нашата, военната система на здравеопазване е добър пример в тази посока – има строга субординация, дисциплина.

- Вярно ли е, че от малък сте имали интуиция за бъдещата професия?

- Да, убеден бях. Още в 4-5-и клас – ако някой се порежеше, тичах да го превържа, защото знаех, че ще ставам лекар. Трудно ми е да обясня откъде идва. Любимият ми предмет беше математиката, печелил съм олимпиади и учителят ми изживя голямо разочарование, когато изненадващо за него записах медицина. Защото се занимаваше извънредно с мен и още две момчета цели три години. Г-н Вучев се обиди, но аз съм му благодарен, защото той ме научи да мисля. Математиката е наистина царица на науките, тя те кара да взимаш правилни решения. Осъзнах това напълно чак през последните няколко години. За мен, за да е успешен човек, независимо от професията, са нужни две неща – генетична даденост и последващо развитие на аналитичното мислене. Добрият анализ е предпоставка за правилното решение – от което има резултат.

- Обичате да казвате, че сте стъпили здраво на земята. Това означава...

- ...Да си нормален човек. Да се разбираш с хора на различно ниво. Височинната болест е доста срещано явление. Тя е доказателство, че властта и парите не понасят всекиму. Много сеири сме видели – издигане, повече пари, сменяме колите, после жените... Това говори за незрялост на индивида. Не са много хората, които са били във висока позиция и не са се променили. Българинът изключително много цени достъпността. Това е нормалност.

- Във вашата клиника границата между живота и отвъдното е толкова тънка, идват най-тежките случаи. Затова и общуването с близките отвън е също голямо изпитание. Има ли нужда от специално обучение? Този контакт, отношението, е от слабите места в цялото ни здравеопазване.

- При нас отношението е добро, гарантирам. Защото въведохме ред. Знае се в колко часа се дава информация, в колко може да се влезе при болния, ако позволява състоянието. В коректен разговор се обяснява най-общо на близките. Отношението е твърде важно и наистина на много места страда. Говорил съм с немалко хора, които са се оплаквали от липсата му. Глупаво е. От една страна – не струва пари. От друга – с добро отношение лекарят само може да спечели. Показателно е това, че при мен са идвали близки и на починали пациенти и са ми благодарили за всичко, което сме направили за тях. Когато имам пациент в съзнание, винаги използвам случая да поговоря с него. Защото това дава кураж. Създава чувството, че си загрижен, скъсява се дистанцията. Не би било зле да има специално обучение. Осъзнахме го за първи път, когато започнахме трансплантациите.

- Вашата специалност е сред най-търсените на Запад и въпросът с „теча” на кадри е особено остър.

- В Топ 3 е, да. Но не само в Западна Европа и Америка има избор и търсене. И тук има частни болници, с добро заплащане. Нашите лекари са активно търсени в Германия, Франция, Англия. Дори вчера ми се обади колега, специализант, който отиде за няколко месеца да си пробва късмета в Германия. Благодари ми за всичко, което съм направил за него, но решил да остане там. А като гледам – нищо не можем да направим, за да спрем това. Няма да заминат само ако имат конкурентно заплащане тук.

- Какво придобихте като опит на министерския стол?

- Първо – бях лишен от нормалния си живот. А нещата, които научих, не бих казал, че са ме обогатили, ако добре ме разбирате. Не съм убеден, че всички, тръгнали да се издигат в политически план, знаят какво ще направят и имат реални идеи. Не хипотетични. Видях го много ясно там. Казвал съм го - този период го чувствах като едно дежурство, изпитание, но със засечено време. Целите, които си поставих за това кратко време, бяха постигнати – успокои се системата, спряха стачките, разбрахме се в някаква степен с лекарския съюз, с касата, с пациентските организации. Но в министерството работих, както и тук – изключително открито, в диалог със страните с различни интереси, гледайки се в очите. Винаги съм бил откровен. Изповядвам девиза „Говори истината и няма нужда да помниш”. Друг е въпросът дали и кой има нужда от такива хора. Защото истината невинаги е удобна и приятна за ухото.

- Но не бихте продължили на това място. Защо?

- Защото системата е толкова зле, че човек не знае откъде да я подхване с реформи. Министърът трябва да е доказан професионалист, да познава нещата отвътре. Второ – да има доверието на бранша и на пациентите. Трето – зад гърба му да има политическа сила, която да подкрепя идеите му. За да се осъществят пък те, са нужни пари. Освен това голяма част от т.нар. реформи (аз гледам да избягвам тази дума) ще дадат резултат след 4-5 години. Т.е. човекът на този пост трябва да се примири, че той ще обере негативите, а следващият – лаврите.

- Тоест говорим не просто за партийна, а за консенсусна и устойчива във времето подкрепа.

- Веднъж завинаги като се избере посоката и основните стъпала, по които да се мине – и да не се пипа! Да не се пипа!

- Ще стане ли?

- Не. Имайки предвид масовия стил на отрицание на всичко, направено преди, защото „управлението започва от нас”. Дори се учудвам на този стил, който не е нов, естествено. Глупаво е да си мислиш, че, говорейки лошо за предшественика си, трупаш позитив.

- Защо периодично избива спорът кой е по-неравнопоставен – държавните или частните болници?

- Ако има ясен регламент, никой няма да се чувства неравнопоставен. Иначе частните болници винаги са ми били за пример по отношение на управлението на финансовия ресурс. Чували ли сте за частна болница с дългове? Не. Трябва да разберем защо. Естествено, че не е само заради доброто управление. Естествено е, че голяма доза истина има в това, че си подбират пациентите, а държавната не може да отказва. Много са нещата, не е еднозначен отговорът. Защо поканих за заместник-министър по лекарствената политика фармацевт от частна болница? Никога не съм стъпвал в „Токуда”. Истината винаги е някъде по средата.

- Тази златна среда защо все ни бяга?

- Максимално близо до истината ще стигнем, когато сложим всичко на масата и всички отворим тефтерите. Има много неща, които и при най-доброто желание на министъра (който и да е той) не могат да се реализират заради голямата съпротива. Защото има една каста в здравеопазването, която това статукво я обслужва много добре. Тази каста придоби в последните години изключително голяма сила – и финансов, и политически ресурс. Разбирате ли, тя е по-силна от самия министър. Факт! Оптимист съм и на всички нови в управлението вярвам, защото ако министърът е успешен, това ще е добре за нас, за мен лично. Първите месеци се надявам, следващите започвам да се разочаровам и след още няколко – започвам да псувам. Прочетох изключително сравнение на акад. Дамян Дамянов: Един професор в университетска болница има заплата 700-800 лева. С пътеки, с всичко – докарва 1500, нека да са 2000. А с тримесечен курс ставаш ватман с 1200 лв. За какво говорим!!! Докато не станат заплатите примерно в спешната помощ поне 1500 лв., няма никакъв шанс там да се насити с кадри. Колкото и линейки да купим и колкото и центрове да открием. Нещата са прости и ясни. Не говорим за много, но за достатъчно. Има психологическа бариера, при която нашите лекари ще предпочетат да останат тук. Проблем е и широко отворената ножица в заплащането – на много места шефовете, директорите взимат големите заплати, а надолу парите са безобразно ниски. Имах идея – да предложа някакво обвързване. Примерно шефът на клиника да може да вземе два пъти заплатата на лекаря, директорът на болницата може да вземе три или четири пъти заплатата на лекаря. Като искаш да взимаш 20 хиляди лева, направи заплатите на лекарите 10 хиляди.