Проф. д-р Никола Владов е лекарят, към когото се обръщат пациентите с най-тежките заболявания на черния дроб и панкреаса, при които често единственото спасение е трансплантацията

Проф. Владов завършва медицина в София, а кариерата му започва в Първа хирургична клиника на „Пирогов”. Специализира при професор Y. Chapuis в Cochin Hospital, Париж. В периода 1996-1998 г. е хирург в Тунис. След завръщането си оперира в Панагюрище и Пазарджик. През 2002 г. защитава дисертация и става „Доктор по медицина”. В периода 2003-2009 г. е началник на клиника във ВМА – София, където е избран за доцент. През 2006 г. специализира „Чернодробна трансплантация” в Париж при професор О. Soubrane. От 2007 г. е ръководител на програмата за чернодробни трансплантации на ВМА, а от 2009 г. е началник на Клиниката по чернодробно-панкреатична и трансплантационна хирургия на ВМА. През 2009 г. защитава дисертация за комплексния подход при лечението на рака на панкреаса и става “Доктор на медицинските науки”. През 2010 г. специализира лапароскопска чернодробна хирургия в Elan Court Training Centre в Париж. През 2013 г. е избран за почетен член на Френската академия по хирургия.

-Проф. Владов, като студент представяхте ли си, че ще се занимавате с толкова бутикова специалност като чернодробната трансплантация?

-В първите курсове от следването не знаех какво е чернодробна трансплантация, така че изобщо не съм си мислел да се занимавам с това. Запознах се подробно с този метод чак когато отидох на специализация във Франция. Тогава в България чернодробната трансплантация все още беше екзотика. Разбрах, че ще се занимавам с този тип хирургия, когато дойдох на работа във Военната болница в София през 2003 г. Тогава се появи идеята да направим център за чернодробна трансплантация в болницата. Постепенно сформирахме екип, създадохме условия за тези трансплантации и започнахме операциите.

-Защо все още са малко тези трансплантации?

-Защото у нас има доста проблеми с трансплантациите като цяло, включително и с присаждането на черен дроб. Основната причина е липсата на донори, а другата причина е, че държавата все още не е много сериозно ангажирана с тази дейност, липсва целенасочена политика, каквато водят в други държави. Не на последно място са някои създадени междуличностни отношения, вечните нашенски опити за надскачане, които пречат на работата и създават излишно напрежение в колегията.

-Имаме ли шанс Европа да ни приеме в общата организация за снабдяване с донорски органи?

-Това може да стане, когато в Евротрансплант се убедят, че у нас стабилно работи системата за извършване на трансплантации и когато ние също даваме органи за пациенти в Европа, в случай че у нас няма подходящ реципиент. При сегашната ситуация с донорството едва ли могат да ни приемат. Освен това те изискват доказване на обем дейност и конкретни резултати, които са съпоставими поне с един европейски център.

-Ако обявим, че България ще дава органи от свои донори за пациенти в други държави, тук веднага ще започнат страховити коментари и сценарии за търговия с органи.

-Няма как да очакваме европейските ни партньори да осигуряват органи за нашите пациенти, без ние да даваме, когато тук няма подходящ реципиент. А по отношение на коментарите и писанията в публичното пространство проблемът е, че масово отношение вземат хора, които нямат никаква представа от тази сложна дейност, каквато са трансплантациите. Мога да ви уверя, че никой специалист няма да рискува десетилетния си труд и изградената репутация, за да се извърши някакво нарушение на стандартите при трансплантация и някакъв тип „търговия”. Да не говорим, че това е и практически невъзможно. Толкова хора участват в процеса по намиране на донор, поддържане на състоянието му, определяне и подготовка на най-подходящия реципиент, извършването на операциите по вземане на орган и трансплантирането му, че нищо не може да остане скрито. Жалко е, че сме способни да опорочим предварително всяко добро начинание, това е една от причините да сме на опашката по трансплантации.

-Съществува и такова мнение, че до необходимост от трансплантация достигат най-често злоупотребяващите с алкохол. Един вид те сами са си виновни...

-В световен мащаб най-често цироза се развива на базата на ексцесивна алкохолна консумация. Факт е, че много такива пациенти в крайния стадий на заболяването нямат друга алтернатива освен трансплантацията. Но нека никой да не прави морални обобщения, защото самият алкохолизъм е заболяване, което може да възникне по много причини. Освен това често черният дроб на тези хора е засегнат и от други патологични процеси като вируса на хепатит В и С. Тогава не можем да сме категорични кой фактор е основният за възникването на крайната фаза на чернодробната недостатъчност. Но за да се направи трансплантация на пациент с алкохолна цироза, той трябва да има един светъл период без никаква употреба на алкохол поне 6 месеца и трябва да покаже, че е осъзнал каква е причината за състоянието му. Обществото няма право да дискриминира пациентите поради причината за възникване на тяхното заболяване.

-Колко пациенти чакат за чернодробна трансплантация в момента?

-В нашата листа са около 20–25 души. Ако има донори, спокойно можем да правим по 4–5 трансплантации на месец с цялостното пред- и постоперативно лечение. В интерес на истината през последните две години министерството на здравеопазването започна да заплаща редовно трансплантациите. Това е добър знак, защото имаше период, през който не ни превеждаха и една стотинка. Но трябва да е ясно, че един център, ако не прави поне 20 трансплантации годишно, не може да поддържа ниво и няма основание да съществува.

-Оставам с впечатление, че не София, а болници от други градове са най-активни в откриването и предлагането на подходящи донори.

-Така е, но за причините трябва да се обърнете към Агенцията по трансплантации. В момента всичко зависи от активността и инициативността на съответния координатор по донорство. Радвам се, че на много места има истински отдадени колеги. Все пак е добре да не се разчита основно на субективни фактори.

-Как Ви влияе тази постоянна дискусия в България за състоянието на медицинската помощ, за опасността да останем без лекари?

-Най-сетне започнахме да дискутираме накъде вървят българската медицина и здравеопазването. Този диалог обаче трябваше да се води много отдавна, преди да се стигне до постоянните кризи. Самият аз доста често съм си задавал въпроса какво правя тук, при условие че многократно съм имал възможност да работя и да остана в чужбина. Когато бях на 30 години и беше модерно лекарите да заминават на работа в ЮАР с много високи заплати, прецених да остана в страната си. Лично съм се убедил, че няма по-хубаво от това да работиш в държавата, в която си се родил и формирал. Там винаги си оставаш чужденец. Но тук идва въпросът, че обществото още от времето на развития социализъм възприема лекарите като обслужващ персонал. Няма как този начин на мислене да създава нормална среда за работа и развитие на един лекар. Защото за разлика от много други професии при нас не може след 2–3 години не особено напрегнато образование да започнеш да печелиш и да си осигуриш висок стандарт. Лекарят учи първоначално около 15 години при много трудни условия, а след това трябва да се обучава цял живот и е нормално да очаква и морална, и материална оценка за труда си. Ако това не се осъзнае, наистина ще се окажем без лекари. Имаше един период, в който бяха занижени критериите за прием в медицинските университети, защото не бяха много мотивираните младежи, които искат да се посветят на професията. Сега медицинското образование отново стъпи на крака, но масово младите искат да работят навън.

-Какъв е изходът от тази ситуация?

-Държавна политика за развитие на медицинското образование и специализацията, осигуряване на адекватни доходи за начинаещите лекари, промени в системата за здравно осигуряване, които да гарантират истинска солидарност, а не такава, при която едни само плащат, а други само ползват. Ако един млад лекар получава при сегашните условия 2000 лв., най-вероятно ще остане в България. А такъв доход у нас си осигуряват много хора, без да се е налагало да полагат този къртовски интелектуален и физически труд. Аз съм съгласен и с тревогите на пациентите, които са си внасяли съвестно осигуровки 40–50 години и след това в болниците трябва да доплащат редица импланти и консумативи, защото касата не ги поема. А ние не можем да правим съвременна медицина без качествени материали. Трябва да се търси решение и на този казус, но то не е в кешовите плащания, когато си болен и стар.

-Каква е следващата цел в развитието на Вашата клиника?

-Факт е, че за около 10 години при нас чернодробната трансплантация се превърна в рутинна операция. Колегите, които идват от западни клиники, казват, че сме на тяхното ниво. Следващата ни цел е разработването на панкреасните трансплантации при пациенти с тежък некомпенсиран диабет. Имаме желание да утвърдим клиниката и сред пациентите от чужбина, защото вече имаме доста такива болни, които идват да се оперират при нас. Това създава добър имидж на медицината в България. Другата ми цел е развитието на младите специалисти в областта на чернодробната трансплантация. Мога да Ви уверя, че хората от моя екип са напълно готови да поемат тази дейност. Част от лекарите бяха в чужбина, но се върнаха и сега работят отново тук. Трансплантацията е работа за млади хора, постепенно нашето поколение ще трябва да отстъпи инициативата в тази област и в това няма нищо лошо!

-В личен план как се спасявате от стреса?

-Обичам да карам ски, да ходя в Синеморец, изобщо да пътувам.