Доц. Паскалев: Нефролозите не са мотивирани да работят в хемодиализата

На 13 март България за трети път отбеляза Световния бъбречен ден. Health.bg потърси мнението на доц. д-р Емил Паскалев, ръководител на Диспансера по бъбречни трансплантации при УМБАЛ „Александровска”, за проблемите в лечението на хемодиализираните, трансплантираните и пациентите с хронични бъбречни заболявания.

Всеки, който има артериална хипертония и захарен диабет, е абсолютно сигурно, че има и хронично бъбречно заболяване, категоричен е доц. Паскалев.

В България над 350 хиляди са диабетиците, респективно, пациентите с хронично бъбречно заболяване, с една лека, начална или по-напреднала увреда. И хипертониците, които са страшно много повече.

На 13 март България за трети път отбеляза Световния бъбречен ден. Health.bg потърси мнението на доц. д-р Емил Паскалев, ръководител на Диспансера по бъбречни трансплантации при УМБАЛ „Александровска”, за проблемите в лечението на пациентите с хронични бъбречни заболявания, хемодиализираните и трансплантираните

Доцент Паскалев, на 4 март на специален симпозиум в Европейския парламент по повод Световния бъбречен ден, който се отбелязва на 13 март, и проблемите на бъбречноболните, хроничните бъбречни заболявания бяха определени като "новата тиха епидемия". Какво е положението в България?
Приема се, че честотата на хроничната бъбречна недостатъчност (ХБН) е от 900 до 1200 на 1 млн. население. В това понятие обаче ние включваме по стара класификация клинично изявените, хората с хронична бъбречна недостатъчност. Тези, които имат оплаквания, ходят при лекар.

От 2006 г. официално Световната нефрологична общност прие ново понятие, нова класификация – хронично бъбречно заболяване. Целта е да се обхващат много по-широко по-ранните стадии на увреждане на бъбречната функция, които нямат клинична изява. Тоест пациентът не може да каже, примерно, „аз уринирам малко или много”, и да отиде на лекар.

За тези стадии обаче има обективни данни. Всеки, който има артериална хипертония или захарен диабет, е абсолютно сигурно, че има и хронично бъбречно заболяване. В България над 350 хиляди са диабетиците, респективно, пациентите с хронично бъбречно заболяване, с една лека или по-напреднала увреда на бъбречната недостатъчност. И хипертониците, които са страшно много повече.

Хроничната бъбречна недостатъчност е заболяване, което се среща при 900 до 1200 души на 1 милион. България е 7 милиона. Над 8000 души са с хронична бъбречна недостатъчност.
Хората с минимална начална увреда на бъбречната функция, тоест вече бъбречно болни, въпреки че нямат субективни оплаквания, са много повече. Те са 10 % от населението в световен мащаб. В България това са 700 000! На фона на 8000 с клинично изявена бъбречна недостатъчност – това са страшно много хора с бъбречно увреждане, което не се знае.

Кой трябва да диагностицира този проблем?
Щом като не се знае, няма как да бъде обхванато с лечение, особено с профилактика. Кой хипертоник или диабетик се смята за бъбречно болен, ако не е стигнал до изявени симптоми? Затова тези болести в две трети от случаите са причина за хронична бъбречна недостатъчност или хронично бъбречно заболяване.

Тези начални стадии могат да се открият с лабораторни тестове, които не са толкова сложни, но с тях трябва да бъде запознат всеки лекар, не само нефрологът специалист, а и общопрактикуващите, кардиолозите и ендокринолозите, които лекуват съответно хипертония и диабет. Но е много важно хората да са наясно с тези неща.

Имам пациенти с артериална хипертония още на 35-годишна възраст. Ако един хипертоник от този ранен етап започва да взема лекарства против хипертония, на 50 години той може да стигне и до диализа. А може и никога да не му се случи това. Зависи от лечението.

Без качествена диализа след това е невъзможна трансплантацията. Представители на пациентската организация на бъбречно болните казват, че имаме прекрасни специалисти и за диализа, и за трансплантация. Проблемите са другаде...
Трансплантациите у нас са резултат от солиден опит, натрупан през годините. Първата успешна трансплантация в България е през 1968 г., на дете в „Пирогов”, следващата година успешно е трансплантиран възрастен човек в Александровска болница. Оттогава този метод на лечение върви рутинно. За 40 години е натрупан достатъчно опит, има вече поколения кадри, подготвени за това.

В една Чехия например, която за Източния блок навремето беше еталон, и сега е авторитет в рамките на Европейския съюз, трансплантациите са започнали само 2-3 години по-рано от нас. При такъв почти равен старт у нас до момента има само 408 трансплантирани, а в Чехия – близо 4000.

Защо, доц. Паскалев? Защо 947 българи чакат за бъбрек, и техният брой, вместо да намалява, се увеличава?
Всяка година листата се увеличава с около 70 души. За да намалява, трябва да правим повече от 70 трансплантации годишно. Това никога не се е случвало у нас. Докато в Чехия, за която споменах вече, през последните години този процес е непрекъснат.
Последната трупна трансплантация у нас е от 1 февруари, предишната е от 6 ноември, по-предишната – от септември. Този ритъм е изключително недобър за нас.

Къде е проблемът?
Основно в мотивацията. Огромният екип, който извършва мащабната дейност по подготовката, трансплантацията и поддържа болните в следтрансплантационния период, е изключително зле платен и не е мотивиран да работи в центровете по диализа и трансплантация или в диспансери като нашия. Диализата е най-скъпото лечение у нас, заради дългия период, в който е възможно да се извършва. С години се поддържа животът на диализираните болни. От една страна, това са животоспасяващи процедури. Но от друга страна, дейността коства страшно много средства за държавата. Проблемът може да бъде решен, като се трансплантират.

Това не трябва да забравят хората, ангажирани в институциите, които отговарят за финансирането на лечението на бъбречн оболните.

Всичко, което споделихте дотук, доц. Паскалев, звучи доста обезкуражително. Вие подготвяте бъдещи нефролози в Медицинска академия. Има ли сред тях "самоубийци", готови да се посветят на диализата и трансплантацията, въпреки липсата на мотивация у по-възрастните им колеги?
Има, разбира се! В Медицинската академия учат прекрасни студенти, които, въпреки липсата на мотивация у по-възрастните си колеги и недостатъчното уважение към лекарския труд въобще, решават да се посветят на тази изключително тежка специалност - диализа и трансплантация.
Младите ми колеги се надяват, че докато дойде време да започнат да практикуват, нещата в България ще се оправят.