Кой не е виждал коленичили край вълните хора, отдавна излезли от детството, в захлас да строят пясъчни замъци, тунели или цели сложни конструкции?

Отнасят се към това занимание с цялата сериозност и старание, но за всеки случай обикновено си осигуряват и „алиби” - „помагам на децата да си направят пясъчен замък".

Кой не е виждал коленичили край вълните хора, отдавна излезли от детството, в захлас да строят пясъчни замъци, тунели или цели сложни конструкции?

Отнасят се към това занимание с цялата сериозност и старание, но за всеки случай обикновено си осигуряват и „алиби” - „помагам на децата да си направят пясъчен замък.

Прагматичните американци нямат нужда от алиби, защото за мнозина играта с пясък не е детинщина, а респектиращ лечебен метод.

Дори тълкуват знаменитата пътечка от жълт пясък във „Вълшебникът от Оз” като зашифрован път към хармонията.

Пясъкът се използва за медитация и творчество. По време на сеансите на тази терапия хората изграждат пясъчната си пътечка и се опитват да открият своята житейска роля – също като героите от знаменитата приказка.

От пясъка се изграждат въображаеми градове, семейства, дори ситуации. А задачата на психотерапевта е да разшифрова посланието на подсъзнателното и да помогне на пациента да построи нов, по-светъл град – отначало на пясъка, а после в собственото си съзнание.

Авторството на пясъчната терапия се приписва на Карл Юнг.

След бурен конфликт със своя учител Зигмунд Фройд, философът се уединил край малко езеро. Разстроен и огорчен от случилото се, той стоял дълго на брега, заравяйки пръсти в пясъка.

След известно време Юнг установил, че обидата и гневът му са отминали и неочаквано и за себе си взел решение как да продължи и в бъдеще сложните отношения със своя учител.

А щом пясъкът помага да се оправиш с Фройд, то вероятно става по-лесно да затрупаш, да закопаеш или поне да прикриеш с него останалите проблеми.
Така психиатрите решили да сложат край леглата на пациентите пясъчници, а по време да сеансите им раздавали кофи, гребла, малки играчки.

Сега пясъкът е много актуален в арт-терапията.

От гледна точка на психолозите построяването на кули, замъци и тунели от пясък е начин да се потопиш отново в детството – време на надежди, липса на отговорности и страхове, с които животът на възрастните е претоварен.

Този спомен може да се превърне в безценен лечебен ефект за един сериозен мениджър например, затрупан от ангажименти и скован в хватката на безброй условности.

Ровенето в пясъка е приятно – човек усеща как сякаш през върховете на пръстите му изтича напрежението, тревогата и настъпва разтоварване.

След играта с пясъка човек изведнъж осъзнава, че несполучливото може да се разруши и да се построи ново, че един епизод от живота си отива и отстъпва място за следващия. В реалността ние сме прекомерно погълнати от това, което градим и ще оставим след себе си – къща, семейство, проекта на живота ни... И се претоварваме с отговорности.

От друга страна, можеш сам да разрушиш пясъчното си творение или просто да го оставиш на прилива.

Пясъчната нетрайност ни помага да видим, че нещата не са така фатални, че лекотата, с която се отнасяме към резултата от своя труд, не го обезсмисля. Напротив, внася равновесие .

Да лежиш на брега, да се взираш в милионите песъчинки, мидички и рачета – кой не е потъвал в безвремието на това състояние? Някои го наричат медитация...