Публикация

Доц. д-р Митко Горанов: Доболнични грижи, а не само епизодична „помощ”

Сред медици и пациенти нарастват опасенията, че част от личните лекари ще бъдат принудени да закрият практиките си, защото са без специалност “Обща медицина”.
Пред репортер на health.bg доц. д-р Митко Горанов, ръководител на първата в страната Катедра по обща медицина, открита в Плевен преди 10 години, сподели своите виждания за ролята на извънболничната помощ в съвременното отношение към здравето и болестта, за опорите на реформата в здравеопазването, които могат да го извадят от състоянието на тотален срив в доверието:


Сред медици и пациенти нарастват опасенията, че част от личните лекари ще бъдат принудени да закрият практиките си, защото са без специалност “Обща медицина”.
Пред репортер на health.bg доц. д-р Митко Горанов, ръководител на първата в страната Катедра по обща медицина, открита в Плевен преди 10 години, сподели своите виждания за ролята на извънболничната помощ в съвременното отношение към здравето и болестта, за опорите на реформата в здравеопазването, които могат да го извадят от състоянието на тотален срив в доверието:


“Наистина, от години Министерството на здравеопазването не бе отпускало бройки за специализация на лекари, и то не само за общопрактикуващи лекари. Така като че ли се утвърждава фалшивото впечатление, че българската здравна система изобщо няма нужда от лекари специалисти.
Макар че медицината като наука в основата си навсякъде е една и съща, до ден -днешен остана неразбрано, че в извънболничната помощ медицинската практика е вече със съвсем нова мисия, цели и задачи, със съвсем различен, не болничен биомедицински, а специфично проблемен, био-психо-социален подход към здравето на хората.
Традицията в специализацията на лекарите бе утвърждавана години наред по един изпитан, добре познат начин. След старта на реформата в здравеопазването преди 8 години около една четвърт от практикуващите лекари набързо бяха обявени за общопрактикуващи. На едно място бяха събрани лекари, работили 10-20 години в поликлиники и здравни участъци. Около 1/3 от тях днес са и с една тясна специалност - педиатрия, вътрешни болести, акушерство и гинекология и пр.
Цялото това многообразие от възрасти и специалности бе претопено в общия котел на така наречените джипита и изглежда реформата спря дотук.
Населението обаче силно негодува срещу недостига на направления, болничните специалисти пък се оправдават с "полуграмотните” джипита, а инспекторите от НЗОК налагат глоби след глоби.
Самите джипита пък с дълбока тъга обмислят дали да не закрият практиките си и да се влеят в армията на емигрантите. Новопокръстените "за една нощ” общопрактикуващи лекари бяха регистрирани по търговския закон.
Да, здравеопазването е особен род бизнес, но нима е търговия!? Регистрирани бяха като частници. Да, пазарната икономика се крепи на свободния избор и инициативата в частния сектор, но наличието на лекари в извънболничната помощ е социална необходимост, т.е. "държавна поръчка”.
Въпреки това джипитата трябваше сами /!?/ да заплащат за специализацията си.

През август 1998 г. специалността "Обща медицина” - като европейски стандарт - се въведе за първи път в българското медицинско образование официално и задължително. МУ- Плевен засега е единственият университет, който с финансовата помощ на Британския съвет издаде учебник по основи на общата медицина. Следдипломното обучение /специализацията/ в петте медицински университета се провежда по единна Национална план-програма, разработена пак от екипа в МУ-Плевен.

От създаването на катедрата в Плевен досега са зачислени 479 специализанти, а 158 от тях вече са получили специалност. В България има около 5000 общопрактикуващи лекари, от които за 7 години специалност обща медицина са взели едва около 1000. А крайният срок за всички тези 5000 джипита, за да работят по договор с НЗОК, е 2009 г. А след това... без договор практически остават безработни...

Тази не особено сложна като организация Национална план-програма за специализация обстойно дефинира спецификата в съдържанието, обема, последователността, методите на обучение на бъдещите специалисти от първичната помощ , т.е. какво те трябва да знаят, какво трябва да могат, как трябва да подходят към здравните /а не само към чисто медицинските!/ проблеми на хората.
Това бе, така да се каже, научната обосновка на тяхната специализация. Макар и вече изискваща осъвременяване, основният проблем сега не е в университетските кадри.
Идеите, заложени в тази програма, са едно, а технологията и спойката на този процес с цялостната система в нашето здравеопазване, като отговор на "социалната поръчка” на обществото ни за повече здраве, са нещо съвсем друго. И това, другото, досега се оказа непосилно както за Министерството на здравеопазването, така и за Министерството на финансите, за Министерството на образованието, а и за Националната здравноосигурителна каса.

Днес всички ние - и лекари, и пациенти - наистина живеем с чувството, че в нашите здравни институции се е вселила тежка форма на СПИН. В случая, това е "синдромът на придобитата институционална недостатъчност”, който се изразява:
- в свръхрегулиране и ограничаване клиничната свобода на общопрактикуващите лекари /в противоречие с многобройните декларации на Световната асамблея на лекарите за свобода и професионална независимост/;
- в монопола на НЗОК и разнобоя на тройната коалиция по този въпрос;
- в неадекватно финансово и териториално покритие на първичната здравна помощ;
- в наличието на "купони за здраве” под формата на направления;
- в липсата на стимули за качество и лош административен контрол;
- в срив на доверието в триъгълника държава – лекар - пациент
- резултат от изброеното: разноликите форми на корупция - проблем, еднакво неприятен както за пациентите, така и за лекарите, защото и едните, и другите са жертви на този синдром.
Определението "СПИН в здравното дело” не е мое. То е на Центъра за изследване на демокрацията, както и на председателя на Парламентарната комисия по антикорупция. Съдейки по публикациите в медиите, основният проблем на нашето здравеопазване изглежда да е болничната помощ – финансирането, дълговете, заплащането на лекарите, сградният фонд, апаратурата, структурата на заболеваемостта, качеството на обслужването и пр. Вероятно всичко това е немалък проблем.

Той обаче замъглява простата истина, че приоритетът в здравната ни система е извънболничната помощ.
Това е съвременната европейска ориентация и рационалната тенденция днес, изразяваща се в:
- структуриране на качествени доболнични грижи /т.е. организиране на обхватни и постоянни ”грижи”, а не само епизодична "помощ”/
- профилактика на заболяванията и намаляване обема на хоспитализациите като най-съществена част от бюджета;
- промоция на здравето, здравна просвета
- постепенно формиране на здравна ценностна система сред населението
И като резултат на всичко това:
- намаляване на общите разходи в здравеопазването при по-здраво население

Логиката е елементарна: колкото по-добре работят общопрактикуващите лекари - толкова по-малко хора ще влизат в болниците; колкото по-малко хоспитализации - толкова повече здрави хора и по-малко разходи за все по-скъпото болнично лечение.

Засега порядъкът е такъв, че като че ли задължава лекарите да работят в нарушения и срещу пациентите си, и срещу самите себе си - както в материален, така и в морален аспект.
Но проблемът явно не е само наш - той е глобален. Здравното осигуряване в световен мащаб отдавна очаква своята революционна промяна - както в традиционните начини и пътищата, по които лекарите са свикнали да мислят за здравето и болестта, така и по отношение на материалните предпоставки, които силно безпокоят не само потребителите, но и доставчиците на здравни услуги."



" }-->

Коментари