Публикация

Доц. Г. Паскалев: Пациентът очаква лекарят да страда заедно с него

Доц. Георги Паскалев получи престижното звание „Лекар на България” за изключителни заслуги в клиничната и преподавателската дейност.
Той е втори мандат ректор на пловдивския Медицински университет и ръководител на коремно-гръдната хирургия в УМБАЛ „Св. Георги”.
Има над 80 публикации в специализирани издания. Член е на УС на Съвета на ректорите в България и на УС на италианско-българския консорциум CINMBO за изследвания в областта на биоонкологията.
Репортер на health.bg разговаря с доц. Паскалев.


Доц. Георги Паскалев получи престижното звание „Лекар на България” за изключителни заслуги в клиничната и преподавателската дейност.
Той е втори мандат ректор на пловдивския Медицински университет и ръководител на коремно-гръдната хирургия в УМБАЛ „Св. Георги”.
Има над 80 публикации в специализирани издания. Член е на УС на Съвета на ректорите в България и на УС на италианско-българския консорциум CINMBO за изследвания в областта на биоонкологията.
Репортер на health.bg разговаря с доц. Паскалев.


Какво е нивото на подготовка на бъдещите лекари в момент, когато постоянно говорим за проблеми в образованието и в здравната система?
Развитието на един университет е процес. Нашите студенти в продължение на 6 години трябва да натрупат много знания и умения, нужни при контакта с пациента. Това е много важно. Защото, както е казал Конфуций, „знанието без опит е безполезно, опитът без знание – опасен”.
Младите трябва да осъзнаят, че вече ще носят една друга отговорност, вече имат мисия - да бъдат лекари.

Медицинският университет в Пловдив е на ниво, достойно за Европа. Проблемите започват след това. Завършилите лекари имат диплома в ръцете си и трябва да продължат със следващия етап - специализацията. Три години в университета нямахме специализанти. Те трябваше да си плащат, за да бъдат обучавани, като тези години не се считаха за трудов стаж. Сега нещата се променят, но държавата трябва да продължи с ангажимента си към тях.
След 5-6 години резултатът от грешната политика ще се усети. Ще се почувства вакуумът, когато специалистите от по-старата генерация излязат от системата.
Ето сега има такъв проблем с липсата на медицински сестри. Само в клиниката, в която работя, не достигат 60. Някои казват –това е проблем и в други европейски страни. Да, навярно е така. Знам, че в Италия например недостигът е 40 хиляди. В Италия обаче има откъде да ги вземат - от нас. А ние откъде да ги вземем?

Не съм съгласен, че българското образование е лошо. Така говорят хора, които нищо не разбират. Тях ще попитам - защо тогава само в Германия има 15 000 български студенти? Те продукт на чия образователна система са?
Но в чужбина много бързо оценяват нашите таланти и правят всичко, за да ги задържат. Повече от три хиляди медици работят извън България. Жалкото е обаче, че младите ни хора са мотивирани да се доказват, но не у нас и не за нашия пазар, а за другия, където им предлагат по-добри условия, където са по-добре платени и по-добре признати.
Истината е, че подготвяме най-добрите специалисти, но за чужбина.

В университета създадохте клуб на отличника. Кога младите хора ще имат мотивация да се завърнат?
Първото нещо е да покажем на тези хора, че ги забелязваме. За съжаление, ние нямаме национална програма за работа с талантливите и надеждните хора на България.
Клубът на отличника се възприе много добре. На първото събиране дойдоха 30 млади хора, трима от тях да останат - ще бъде успех. Но първо трябва да им покажем, че ги оценяваме, да им създадем условията да се развиват.
Защо в Америка може един учен да стане лауреат на Нобелова награда на 40 години или професор на 30 години, а в България това става много по-късно - след 55 и 60 години? Трябва да разберем, че силата е в младите. И да им дадем възможност да реализират своя потенциал.
У нас много често се случва следното. Минава година - две от докторантурата на наш възпитаник, научават за него по света и.... заминава. Прекъсва обучението си тук, завършва в чужбина и остава там.
Убеден съм обаче, че ако тук нещата поне мъничко се променят, много млади хора ще се върнат. От личен опит знам, че колкото и да си успял, каквото и да си постигнал там, ти винаги си оставаш чужденец.

Работите и в университетската болница. Какво е мястото на тези лечебни заведения в системата със статута, който имат в момента ?
Значението на университетските болници е голямо, с потенциала и капацитета от кадри, клиники, оборудване и т.н.
Статутът им на търговски дружества обаче според мен не допринася особено за същността им - да бъдат място освен за лечение и за обучение на бъдещите медици. Когато става дума за здраве, има категории, които не могат да се вкарат в чисто икономически рамки.
Университетските болници трябва да бъдат субсидирани от държавата, да получават средства от здравната каса, да им се даде възможност да разполагат със собствени приходи и да разчитат и на доброволните фондове.

Как формулирате проблемите вътре в здравната системата?
Проблемите може всеки един от нас да ги дефинира.
Най-силно, най-точно обаче това може да направи пациентът. Защото всеки от нас в един момент става пациент и вижда нещата в истинската им светлина. Тогава разбираш колко е важно да имаш човек, на когото да вярваш, колко е важно да знаеш, че лекарят не е безразличен, че екипът се грижи за теб.
Болният иска да знае, че лекарят страда заедно с него. Необходимо е докторът да покаже на пациента си, че носи надеждата и да му я предаде.
Нужно е да се усъвършенстваме не само като лекари, но и в отношенията си с болните. За пари няма да говоря, тъй като винаги ще има недостиг на финанси.
Не трябва обаче да допускаме недостиг на професионално възпитание. То е толкова важно, колкото знанието и умението на лекаря.
Към журналистите имам едно пожелание. Не търсете само медицината в нашата работа. Ние също сме хора и нас също ни боли.
Лекарите също имат нужда от повече внимание и от разбиране. Ако обществото не се грижи за своите лечители, да търси и да вижда доброто в тях, ако не стимулира тяхното развитие, то утре няма да има на кого да се надява. Защото, въпреки всички проблеми, все още има много лекари, които работят с възрожденски дух, с чиста душа и с духовна щедрост.

Най-много ме боли, когато мой пациент е млад човек и нищо не мога да направя. В 39-годишната ми практика съм се грижил за много хора, видял съм смъртта, надеждата, болката, страданието, радостта от оздравяването.
Чувствал съм се като съдия, който отменя смъртна присъда, след като съм помогнал на болен.

Така че най-страшното е, когато няма какво да направиш. Най-страшното е, когато си безсилен пред млад човек, когато трябва да се изправиш пред родителите и да кажеш, че не може да помогнеш. Боляло ме е много пъти, и много пъти съм плакал. И за болните в Африка, които оперирах, когато работих там, и тук, когато всеки ден срещам и се боря с болестта. Боляло ме е и за бедни, и за богати.
Разбрах през всичките тези години, че в страданието сме равни, а пред болката няма привилегировани.


" }-->

Коментари