След като са изпълнили задължението си да внесат своята здравноосигурителна вноска, съгласно закона, пациентите имат право да изискват не просто да им бъде предоставена съответната медицинска услуга, но и помощта да им бъде оказана по начин, който да щади тяхната психика и достойнство.

Вероятно малцина от пациентите знаят, че от 2000 г. в България съществува Кодекс на професионалната етика на лекарите, чиито норми са задължителни за всеки представител на тази гилдия.

Съгласно този кодекс човечността, милосърдието и дори вежливостта към болния и неговите близки са прогласени като основни ценности наред с професионалната компетентност и отговорност. Лекарят е длъжен да признава и защитава правата на своите пациенти така, както те са посочени в Декларацията на Световната медицинска асоциация и да се отнася с уважение към достойнството на човешката личност. Той трябва при всички случаи да зачита правото на болния да бъде информиран за своето състояние, естеството на болестта и за средствата и възможностите за лечение, но по начин, който поддържа духа, подкрепя вярата и се грижи за душевното му спокойствие.

Дали на пациента трябва да бъде разяснена

неблагоприятната прогноза за неговото заболяване

е въпрос на професионална и морална преценка на лекаря. Винаги, когато състоянието на болния налага това, професионалистът е длъжен да потърси консултация с други специалисти. Проявата на излишна самоувереност и надценяването на собствените възможности и квалификация е несъвместима с медицинската етика. Дори, ако се касае за неизлечимо болни, ангажимент на положилия Хипократова клетва е да направи всичко възможно те да прекарат остатъка от живота си без болки и страдания.

Независимо от своята специалност, квалификация или ангажименти, лекарят е длъжен да оказва спешна помощ на всеки болен, чието здраве и живот се намират в непосредствена опасност. Когато обаче оказването на помощ не е неотложно, докторът може да откаже лечение на определено лице, ако е убеден, че между него и пациента липсва необходимото доверие или липсват условия за изпълнението на неговите професионални права и задължения.

Особено важен въпрос в отношенията болен и лекар,

имащ пряко отношение към правата на пациента, е въпросът за така наречената "лекарска тайна". Тя има широк обхват и включва всички сведения, които потърсилият медицинска помощ е споделил с лекаря във връзка със състоянието си, фактите, констатирани при прегледи и изследвания, както и всичко, което лекарят е научил относно пациента при упражняване на професията си. Лекарската тайна се пази и по отношение на членовете на семейството на болния. Съгласно Кодекса на професионалната етика лекарската тайна важи и след смъртта на болния. С тази разпоредба обаче се правят немалко опити за злоупотреба от страна на лечебни заведения. Става въпрос за случаи, когато позовавайки се на тази норма и на текстовете на Закона за защита на личните данни, лекари отказват да предоставят на наследниците на починал пациент данни и документи от проведени прегледи, изследвания и манипулации. Обикновено това става, когато близките се опитват да удостоверят чрез писмени доказателства лекарска грешка или немарливост, довели до смъртта на техен роднина или съпруг и да потърсят правата си по съдебен ред.

Следва да се посочи, че още през 2004 г. петчленен състав на Върховния административен съд категорично се е произнесъл, че относно починали пациенти лекарската тайна е валидна само що се отнася до доверените на лекаря тайни, а в никакъв случай не важи по отношение на медицинска документация и то в пълния й обем.