Доц. Симеонов, колко пациенти с бъбречни трансплантации, направени в Пакистан, всяка година продължават лечението си в Клиниката по нефрология на Александровската болница?
Средно 15-20 души, имало е и години с повече хора.

В кои други държави българи си правят трансплантации?
Преди имаше по 5-10 трансплантации годишно в Санкт Петербург и в Донецк, Украйна. Но тази практика се прекрати, може би заради протести на местни пациентски организации, че за сметка на техните пациенти, чакащи да им присадят бъбрек, комерсиално се присаждат органи на чужденци. В Западна Европа това е категорично забранено, тъй като навсякъде не стигат донорите.

Защо наши сънародници търсят помощ точно в Пакистан?
Защото там все още е възможно да се вземе орган от жив донор срещу финансово овъзмездяване. В България има пълен дефицит на трупни донори. През 1985 г. без никакъв особен закон за трансплантациите и без специална организация се направиха 17 бъбречни трансплантации от починали донори. А от ноември м. г. до днешна дата има само един донор. И това при условие, че за да покрием нуждите, се налагат около 15 трансплантации на милион население.

Какви са впечатленията Ви от качеството на трансплантациите в Пакистан?

Във всички случаи има доста голям процент преживяемост през първата година след трансплантацията - в рамките на 70-75 %. Все пак това е един недобър резултат с оглед на обстоятелството, че бъбреците са взети от живи донори.

Ако сравните тези резултати с европейските?
При жив донор в Европа има над 90 % преживяемост на присадката или на пациента за първата година.

Защо говорите само за първата година, нали целта е човекът да живее нормално в продължение на много по-дълго време?
Първата година често е решаваща за това дали операцията е извършена качествено и дали организмът приема присадения бъбрек. След това нещата са по-сложни. Там вече играят роля и хроничните реакции на отхвърляне, лечението, наблюдението.

Какво споделят пациентите от Пакистан?
Като цяло техните впечатления са, че условията в техните болници са добри. Някои от болните се оплакват, че обслужващият персонал иска за всяко нещо допълнително пари, тъй като заплатите на техните медици били много ниски.

За какви пари става въпрос, колко струва една трансплантация там?
Не знам официално, но пациентите твърдят, че всичко, заедно с пътя и придружителя, им излиза между 30 и 40 хил. долара в зависимост от конкретния център, в който се оперират. Но като цяло цените растат, защото преди време ставаше дума за 15–20 хиляди долара.

В тези клиники пакистанци ли са хирурзите или от други държави?
Местните хирурзи са пакистанци, но са учили в Англия и са високо квалифицирани. Хирурзите там имат голям опит, те правят на ден по 5-6 операции.

С каква документация идват при вас българите, които са си трансплантирали бъбрек в чужбина?
Голямата част идват с отлично оформени епикризи на английски език. Всичко е подробно и професионално описано. Но имайте предвид, че и там държавата започва да ограничава този тип комерсиално присаждане на органи. За това говори и фактът, че операциите се правят главно вечер или в събота и неделя, което е – меко казано - странно.

Когато се върнат у нас, тези пациенти ползват ли се със същите права, както пациентите, трансплантирани в България?
Има пълна равнопоставеност, това са наши граждани, ние ги възприемаме по същия начин както останалите.

Имало ли е случаи на компромисно присадени бъбреци в Пакистан, т.е., които не са били напълно годни, само и само да се извърши трансплантацията, за да се вземат парите?
Със сигурност има такива случаи. Идва например при нас болен с неработещ бъбрек, а лекарите там му казали: спокойно, като си отидеш в България, там нефролозите ще те оправят, нещата ще тръгнат. Обаче ние установяваме, че бъбрекът не е кръвоснабден. Това са могли да установят още на място с доплер. Но не са искали да махнат неработещия бъбрек, защото вече са взели парите за тази операция.


Как могат да се увеличат трансплантациите в България?
Един от основните въпроси в Европа е за т.н. емоционално, а не родствено донорство. Т.е. ако един човек иска, да може да дари орган на друг човек. Дали за това ще има някакво възмездяване или не, е друг въпрос. Това са много сложни етични проблеми, но ние не можем да си затваряме очите за тях. В Скандинавия към 50-60 на сто от трансплантациите са от нефамилен жив донор. Нещата там са регулирани законово.

Кога ще може да се присаждат бъбреци от животни на хора?
Това се нарича ксенотрансплантация, много се работи в напредналите лаборатории, но като цяло нещата все още не са много успешни, все още са на експериментално ниво. Преди години имаше данни за известно благоприятно развитие и евентуално възможност за първите клинични опити, но като че ли това нещо замря.