Навлизането на миниинвазивните технологии, роботизираната хирургия - това е бъдещето. С полк. доц. Венцислав Мутафчийски разговаря Галина Спасова

Полк. доц. Венцислав Мутафчийски, д.м., FACS, е заместник-началник на ВМА по диагностично-лечебната дейност, началник на Клиниката по ендоскопска хирургия и на катедра “Хирургия”. Има многобройни специализации по обща, военна и лапароскопска хирургия. Участвал е в няколко български мисии зад граница. Полк. доц. Мутафчийски е президент на Балканския военномедицински комитет; президент на Българското научно дружество по военна медицина. Притежава и най-високата възможна професионална оценка в света в своята област - дипломиран член е на Американското дружество на хирурзите (FACS).

- Защо хирургията стана Вашият избор и какво е специфичното предизвикателство за военния хирург?

- Аз съм човек на действието и - въпреки че е лаическо изказване - лекуването с хапчета ми се струва малко бавно, не отговаря на моя темперамент. Харесвам бързи действия, бързи решения и бързи резултати. Това е свързано точно с хирургията. По принцип въобще в спешната хирургия помага бързината, понеже там не може да се мисли прекалено дълго време, трябва да се взимат бързи решения. Защото от това зависи животът на пациентите. Те се намират в тежко, критично състояние и не можем да си позволим лукса нито от прекалено много изследвания, нито от прекалено много обсъждания.  Нараняванията, които се получават при война, са специфични, но там мисълта трябва да е още по-бърза. И другата отличителна черта на военната хирургия е, че се работи при силно ограничен ресурс - от хора, консумативи, материали, запаси от кръв.

- А рискът за живота на самия екип?

- Когато работим зад граница в горещи точки, където войната не е само по страниците на вестниците, а е абсолютна реалност, наистина има опасност и за самия екип. Но когато работим, ние не мислим за това. Не си спомням да ми се е случвало, когато съм в операция, да мисля за собствената си безопасност.

- С каква мисъл тръгнахте на първата мисия?

- Първата ми мисия беше по време на Косовската криза и тогава нямахме реална заплаха за живота, предимно битови несгоди трябваше да понасяме. Но първата ми истинска мисия, в която се замислих дали ще се върна, беше след атентата в Кербала, когато загинаха наши войници и имаше огромен брой ранени. Ние трябваше да преценим кои да транспортираме в България, кои ще заминат за американската болница в Германия и да приберем загиналите. Тогава за първи път вечерта преди да тръгна, се замислих къде отивам. И разбира се, всеки човек се страхува за живота си - и аз имам семейство, децата ми бяха съвсем малки. Но все пак за мен абсолютно не е екзотика чувството за дълг, за офицерска чест, за мен то е изпълнено със съдържание и съм го доказал с кариерата си.

- Подтекстът е, че понятието звучи екзотично…

- В днешно време има девалвация на моралните ценности, виждаме го всеки ден и на всички нива. Но аз познавам много достойни офицери-лекари, за които наистина воинска чест, чувство за дълг, за изпълнение на служебния дълг в условия на риск - всичко това е изпълнено със съдържание. За нас това не е авантюра, това е работа. Чувството, че работим в застрашена среда, ни кара да сме по-единни и във взимането на решения. Работил съм в испанско-италианска военна болница в Херат, Афганистан, където имаше двама хирурзи и двамата бяхме българи. Обикновено във военните болници, и то е естествено, всичко се върти около хирургията. И ние осъзнавахме, че на практика в лагер от около 4500 души сме най-важните хора, от нас се изискват и очакват резултати. И когато имаше пострадали испански или италиански войници, цялата база се събираше пред болницата. Това бяха особено вълнуващи моменти, когато виждаш колко развълнувани хора има отвън и като им кажехме „всичко е окей“, наистина ставахме героите на деня.

- Имахте ли пациенти и от местното население?

- Повечето операции се извършват на граждански лица, афганци, много деца сме оперирали. Въобще мисиите зад граница протичаха по този начин. Първо нашите военномедицински мисии са за осигуряване на контингентите. Вторият етап е лечение на местните хора. Най-добре е да грабнеш сърцето на местното население, за да имаш комфортна среда за работа на цялата база. Ние се явявахме като особено важен елемент в тази посока. Какво по-хубаво от това да лекуваш хора, които никога не са виждали доктор в живота си, деца, жени. Това наистина беше много успешна мисия. И на третия етап вече обучавахме афгански лекари.

- Как се промени военната ни медицина с членството в НАТО?

- Абсолютно фундаментално. Промени се философията на военната хирургия, защото ние преди това имахме военнополева хирургия, която механично беше преведена от руската. Не беше лоша, но тя си е изживяла времето. В резултат на последните войни и на натрупания опит в американските и израелските цивилни травма-центрове в края на 80-те години се появи теория, която промени основите на спешната хирургия – това е т.нар. damage control (да контролираш увредите). Какво значи? Това е термин от щатския флот. Ако ударен кораб има дупка, да се предприемат действия временно да се запуши тази дупка, но корабът да остане над водата, да отиде до най-близкото пристанище, а не да потъне. Това е философията и в съвременната военна хирургия и травма-хирургията.

Когато дойде ранен, се прави само най-необходимото, за да оцелее, не говорим въобще за цялостни хирургически интервенции. Докато старата теория беше, ако има десет дупки на червата, шият се всички дупки, правят се операции от по 10-12 часа и накрая раненият загива. Това впрочем се случва и тук. Прострелян еди-кой си бандит с осем куршума, 13 часа героична операция. Питат ме приятели какво ще стане, казвам - ще умре. Здрав човек да го отвориш за 13 часа, ще умре. Това е, абсолютно фундаментална е разликата в подхода. И може да се каже, че ние сме пионерите в тази област в България и вече започва да се поразчупва ледът. Защото е много трудно един хирург да превъзмогне своето его: „аз мога да оправя всичко“. Да, обаче раненият няма физиологичен потенциал да го понесе. И хирургът трябва да каже: няма да правя всичко, което мога, а само това, което е необходимо, за да го спася. И на втория етап, след 12 или 24 часа, ще довърша операцията. Това е революционна промяна.

- С кое постижение се гордеете с днешна дата?

- Хирургията търпи бурно развитие с навлизането на миниинвазивните технологии, роботизираната хирургия и това е бъдещето, следващият етап в развитието. Определено мога да кажа, че целият спектър на хирургията може да се изпълнява лапароскопски. В моята клиника за първи път в България извършихме лапароскопски най-сложните коремни операции - при рак на панкреаса. И двамата пациенти са живи и здрави вече повече от година и са добре.

- На това място винаги питаме за цената на този шанс за живот.

- Най-лошото е, че консумативите за тези операции не се покриват от касата. Струват около 5 хил. лева и пациентите си ги заплатиха. Но има и още по-скъпо лечение. В момента например се извършва интервенция, за която клиниката ни има специално оборудване и инструментариум – т.нар. бареатрична операция за намаляване на теглото. Но пациентката е заплатила 16 хил. лева на болницата. Само лапароскопски се извършват. Два дни е престоят, резултатите са чудесни. Прилагаме метода, при който стомахът се изрязва така, че става колкото банан, като тръба. Това не е лошо да се знае и от вашите читатели, защото все още на много места се слагат пръстени, какви ли не други неща, които вече в цивилизования свят не се слагат поради многото усложнения. Една трета от пациентите ни са чужденци, защото при нас е много по-евтино, отколкото примерно в Норвегия. Но колко българи могат да си позволят операцията? Като тя не е козметична, това са пациенти, за които наднорменото тегло вече е болест, свързана с диабет, високо кръвно и всичките рискове за здравето им.

- Как се спасявате от големия работен стрес?

- Обичам да карам мотор. Имам най-класическия – 300-кубикова „Vespa“, според мен най-красивото нещо, произвеждано някога в света. Тази година изминах цели 40 километра! Обичам да карам ски, спуснал съм се веднъж! Сравнително отскоро съм в администрацията на болницата и не мога още да си канализирам всички неща. Всичко съм изхвърлил като забавление и като лично време и съм се отдал на работата си.