Разказ на един пациент, който бе спасен от лекари, след като техни колеги едва не го осакатиха
30.03.15
Илияна Ангелова
Илияна Ангелова
Експерт
Разказ на един пациент, който бе спасен от лекари, след като техни колеги едва не го осакатиха

Разказ на един пациент, който бе спасен от лекари, след като техни колеги едва не го осакатиха

Журналистът Ясен Бориславов описва от първо лице преживелиците си в родното здравеопазване

Споделям тази статия не заради добре описаната ситуация в здравеопазването от гледна точка на пациентите. Мисля, че тя е повод за лекарите да се замислят как биха гледали те на своите колеги, ако бяха на мястото на този потърпевш. И да си обяснят, защо понякога пациентите не мислят хубави неща за докторите. Ето: 

По пътеките на здравето

Разказ от първо лице, в който всяка прилика с други подобни случки едва ли е случайна

Ясен Бориславов

През септември м.г. навърших 50 и дотогава винаги съм се смятал за напълно здрав. Не съм имал хронични заболявания нито операции. Най-много някоя настинка да ме събори за ден-два през зимата. Като ученик се заразих с вирусен хепатит и тогава беше единственият ми престой в болница. От няколко години имах високо кръвно налягане, което личният ми лекар диагностицира като есенциална хипертония (т.е. с неизвестна причина). Явно бях привикнал, защото дори при високи стойности не го усещах, а и лекарствата, които пиех, не ми помагаха особено. Към края на миналото лято обаче усетих, че нещо не е, както е било. Чувствах постоянна умора и отпадналост. При изкачване на стълби умората се превръщаше в безсилие. Няколко пъти ми се случи сутрин, след като закуся, да повръщам. Освен това ръцете и краката ми бяха постоянно студени. Усещах студ дори в твърде топли помещения. Единствено когато ходех на сауна, се чувствах добре. Отначало си мислех, че това е някаква настинка, която се заех да лекувам по обичайните начини – витамин С, прахчета с парацетамол, чай и т.н. Състоянието ми не се подобри и усещах, че този път има нещо по-сериозно. Към края на септември отидох при личния си лекар, който ми пусна стандартните изследвания за кръв и урина. След ден или два погледна резултатите и каза, че нищо ми няма. Аз не ги погледнах, тъй като му имах доверие, пък и медицинските ми познания не предполагат вникване в дълбочина. Докторът реши, че вероятно страдам от някаква депресия и ми предписа едни розови хапчета (диаксинт), които през следващите дни дисциплинирано изпих, без да усетя някакво въздействие. Бях се успокоил, че ми няма нищо и опитвах да живея в обичайния си ритъм. Но постоянната умора си остана, както и постоянното усещане за студ. Освен това установих, че съм загубил килограми. Явно имах някаква анемия, но не знаех от какво е предизвикана. Сънят ми беше нарушен. До към четири всяка сутрин се въртях в кревата и си мислех от какво точно може да съм болен. Естествено, първата ми мисъл беше за нещо от типа на рак. Знам, че раково болните изпитват отвращение към месо. За да се убедя, че не е това, си купих пастърма и луканка. Вкусни ми бяха, следователно не беше рак. Имах и някои други, незначителни симптоми, на които не обръщах внимание – крампи и схващания в краката нощно време. Започнах да пия магнезий с надеждата да отминат.

През октомври и ноември състоянието ми си остана същото. Ясно ми беше, че нещо не е наред, макар че изследванията уж казваха обратното. Нощно време в часовете на безсъние започнах да се диагностицирам сам в интернет. Този начин за диагностика е идеален за хипохондрици. Оказа се, че също като Джером Джером, съм болен от всички известни на науката болести без възпаление на капачката на коляното и още две три неща. При един от нощните сеанси по автодиагностика в Гугъл забелязах, че при моите симптоми обикновено става дума за нисък хемоглобин. Потърсих листчето със септемврийските ми изследвания и видях, че моят хемоглобин е 80 при референтни стойности над 120. На другия ден с изследванията отидох пак при личния ми лекар, който доста се изненада като ги видя. Попита ме кой ми ги е дал. Казах му, че е той. Оказа се, че и някои други показатели не са в норма. Видимо притеснен, докторът ми каза, че трябва да вляза в болница. Мислех, че най-вероятно е нещо, свързано със стомаха, тъй като епизодичните ми сутрешни повръщания продължаваха. Докторът ме насочи към гастроентеролог във Военномедицинска академия (ВМА). На другия ден бях в съответния кабинет. Лекарка, чието име ще спестя, след като изслуша оплакванията ми, ми насрочи преглед на следващия ден в частната клиника „Св. София”, където тя имаше приемни часове. Направиха ми изследвания на кръв и урина. След това ме прегледаха с ехограф. Лекарката със спестеното име беше категорична, че става дума за проблем с бъбреците. Но тъй и тъй вече бях дошъл, опита да ми направи и гастроскопия. Въпреки доброто ми желание да глътна гадния маркуч с малка лампичка на края, не успях от четири опита. Така гастроскопията се провали, но май не беше и нужна. Докторката ми каза, че за бъбреци трябва да търся специализирана клиника, но ако искам, преди това мога да остана за няколко дни в „Св. София”, за да ме „оводнят”. Не се чувствах обезводнен и отклоних поканата.

С изследванията от „Св. София” отново се озовах при моя личен лекар. При вида им той още повече се притесни. Пита ме в коя болница искам да постъпя. Избрах си „Александровска”, защото според мои познати там докторите били най-добрите.

На 15 декември сутринта с пижама, чехли, тоалетни принадлежности и направление от личния лекар бях пред нефрологичния кабинет в поликлиниката на „Александровска”. Докторът, който ме прие, първо ми каза, че не можело така да се пристига. Приемането там било планово. Все пак погледна изследванията и каза, че трябва веднага да вляза. После обилно наруга личния ми лекар. Обясни ми, че още преди години, когато съм имал оплаквания от високо кръвно налягане, е трябвало да ме изпрати да си прегледам бъбреците, защото около 15 процента от хипертониите са свързани с бъбречни заболявания, които често протичат без друга симптоматика.

Два часа по-късно бях настанен в Четвърта нефрология на „Александровска”. Взеха ми кръв и урина, после ме прегледа шефът на клиниката и ми поднесе диагнозата – хронична бъбречна недостатъчност. Бях, меко казано, шокиран. Попитах какви са изгледите нещата да се върнат назад. Отговорът беше „трансплантация”.

Болницата е особено място. Тук човек разбира неща, които другаде не биха му хрумнали. Болният, особено ако е с тежка диагноза, губи част от човешката си същност. Превръща се в придатък към диагноза, носител на заболяване. Освен това този облечен в пижама окаяник иска да знае какво точно се случва с неговото тяло, каква е вероятността нещо да се поправи, дали точно тези медикаменти и интервенции ще помогнат и задава въпроси, от които лекарите най-често се отегчават.

На 16 декември вече бях на хемодиализа. Поставиха ми катетър на дясното бедро. Не знам защо точно това място беше избрано. След като пациентът се е озовал в болница, като правило той почти не участва в решенията относно онова, което ще се случва с него. Приема се по презумпция, че всичко, което лекарят прави, е добро. Докато седях на креслото за диализа, професор от клиниката ме попита какво работя. Като разбра, че съм журналист, ме попита дали одобрявам медийните атаки срещу лекарското съсловие. Тогава му казах, че не ги одобрявам, но сега бих се изразил по-сложно. И по-аргументирано.

През следващите дни при диализите усетих, че нещо с катетъра ми не е наред. Не вървеше добре и апаратът постоянно се изключваше със съответния писклив сигнал. Налагаше се медицинска сестра постоянно да побутва катетъра и да потупва апарата.

На 22 декември ме изписаха от болницата. На 25-и бях на поредната диализа. При включването в апарата сестрата установи, че катетърът е инфектиран. Извади го и бликна кръв. Явно при поставянето му е била засегната артерия. Двама лекари и три сестри последователно натискаxа дупката от катетъра (убодното място, казано на медицински език), за да спрат кръвта. „Такова нещо не съм виждала”, каза една от сестрите, най-опитната. Като чуе такова нещо, човек се чувства объркан. След като кръвоизливът спря, ме закараха в спешното отделение. Хемоглобинът ми беше 55 и ми предложиха да ме хоспитализират. Отказах, защото не се чувствах чак толкова зле и освен това бях много ядосан. Все пак не аз си бях поставил злополучния катетър. Подписах съответните документи, снемащи отговорност от болничните власти и си тръгнах. Отидох у сестра ми, която живее на 300 м от болницата. По-късно щях да разбера, че съм сбъркал. И още нещо щях да разбера. След кръвоизлива е трябвало да се направи компресираща превръзка. Това е много стегната превръзка с бинт и дебел слой марля. От нея понякога остават и синини. Вместо това аз си тръгнах с две лепенки на кръст като за порязано при бръснене.

Два часа след като се прибрах у сестра ми, кръвта бликна отново. Десет минути по-късно пак бях в болницата. В спешния кабинет ми спряха втория кръвоизлив, а малко след това отново лежах в Четвърта нефрология.

Бях загубил доста кръв. Чувствах се напълно отпаднал. Вечерта дупката от катетъра отново прокърви и от клиниката извикаха съдов хирург от друга болница. Явно го бяха вдигнали от маса, защото беше доста нервен. Каза, че го разкарват за глупости. Поиска бинт и стерилни марли, каквито в нефрологията нямаше. После отнякъде се намери бинт и разбрах какво представлява вече споменатата компресираща превръзка.

Трябваше да ми прелеят и кръв, но се оказа невъзможно, защото бях вдигнал температура. През час ми даваха аналгин. През нощта усешах как сестра ми ми слага мокри кърпи по тялото и лед под мишниците. Тъй като бях приет като тежък случай, тя остана заедно с мене. На сутринта температурата ми спадна и ми преляха кръв.

Тук искам да кажа някаква много специална и подходяща дума за д-р Милена Николова и д-р Мария Христова, които изкараха вълнуваща Коледа около моя случай. Не знам коя е думата. Думи като признателност или благодарност не ми изглеждат подходящи, когато някой те е върнал на белия свят. Понеже не откривам думата, ще оставя празно. (......................................)

От друга страна не ме напускаше мисълта, че всичко това можеше да не се случи, ако тъпият катетър беше поставен, без да се пробива артерия.

По време на втория ми престой в болницата кръвното ми беше нестабилно и един от лекарите ме посъветва да се прегледам при добър кардиолог. Попитах го дали някъде има списък на лошите кардиолози, за да ги отбягвам. Усмихна се без да ми отговори. Правило ми е впечатление, че у нас за лекар, зъболекар или адвокат никога не се казва, че е лош. Обикновено някой го препоръчва като „най-добрия” или „много добър”. Няма лекар или адвокат, който да е написал на челото си „Пазете се. Аз съм мърльо”.

На 5 януари ме изписаха и си мислех, че болничните ми перипетии са приключили. Оказа се, че греша. На мястото на кръвоизлива постепенно се оформи корава буца с размери на орех. Кракът ми се подуваше и ме болеше. Показах го на лекарите от клиниката по хемодиализа на „Александровска”, но не успях да ги впечатля особено. Даже никак. Казаха, че буцата е „някаква колекция”, която постепенно ще се разнесе. Вечер да й слагам компреси с риванол. Вместо постепенно да се разнесе, буцата постепенно започна да расте въпреки компресите. И някак тревожно да пулсира. Пак я показах при поредната диализа и чух пак същото – да не се притеснявам. Междувременно съдов хирург в „Пирогов”, препоръчан ми от лекарите в „Александровска”, вече ми беше направил операция за фистула. (Фистулата е свързване на венозен и артериален съд за по-лесна диализа.) При контролния преглед му показах и буцата. Той я погледна и каза, че е аневризма, която трябва да се оперира, но не е спешно. За онези, които не знаят, аневризмата е опасно увреждане на кръвоносни съдове, от което човек може да си замине по-бързо, отколкото очаква. Моята явно беше станала при поставянето на катетъра и беше получила простор за развитие от натискането при кръвоизливите.

Няколко думи за „Пирогов”. Най-добре е да не стигате до там. Пред кабинетите на гроздове висят хора, понякога в насипно състояние. Покрай тях бодро крачат лекари, сестри и друг персонал, наметнат с болнични халати. Там, за да ти обърнат внимание, трябва да носиш под мишница главата си отрязана. Тук ще вметна и един детайл. Преди 35 години, като лежах в болница за хепатит, само пациентите носеха болнични халати. Сега в болниците само персоналът ги носи. По степента на износеност човек може да прецени дали наметнатият е санитар, сестра или лекар. Образът на лекар в болничен халат, създава усещане за нещо нездраво. Това между другото.

Оказа се също, че в „Пирогов” няма дежурен съдов хирург. Нощем пращат пациенти с такива оплаквания в травматологията при счупените крака.

Тъй като вече се отнасях с известна подозрителност към инвазивната медицина, потърсих още едно мнение от съдов хирург във ВМА. Той потвърди диагнозата на пироговския доктор и ме насочи за операция към Трета градска болница, където, според него, са най-добрите лекари за подобни случаи. Отново отивах при най-добрите. При прегледа в Трета градска се оказа, че оперирането на моята може би банална анавризма е с елемент на спешност. Приеха ме веднага и на следващия ден сутринта лежах гол, под зелен чаршаф на операционната маса. Докато ми поставяше упойка в гръбнака, лекарка с приятен глас ми каза, че никога не би позволила да я бодат там. Не разбрах дали беше откровение или опит за шега.

Ето още малко болничен хумор.

- Докторе, боли ме.

- Ще боли, ами. Нали затова се казва болница. За да ги боли хората.

Едва ли е съвсем случайно, че в повечето европейски езици етимологията на думата болница е различна. Hospital е производно на Hospitality – гостоприемство.

Влизайки в Трета градска, си мислех, че става дума за рутинна операция, нещо като вадене на сливици или малко по-сложно. Оказа се, че пак греша. Операцията излезе сложна и за съжаление не твърде успешна. Очаквах да видя малък шев на мястото на буцата. Вместо това се бях сдобил с двайсетина сантиметров разрез, зашит като дюшек. След три дни ме изписаха. Кракът продължаваше да ме боли, но вече по различен начин, някак по-мащабно и цялостно. И отново се подуваше. Освен това оттогава чувствам половината си крак като чужд и постоянно изтръпнал. Надявах се с времето всичко това да отшуми. Операция е все пак. Тъй като не усещах подобрение, след седмица отново посетих съдов хирург във ВМА. Прегледа ме и каза, че всичко е нормално. Успокоих се, но болката и подуването си останаха. Вървях трудно и при всяка крачка се сещах, че всичко това е заради лошо поставен катетър в „Александровска”. Само с високо вдигнати на стол крака отоците ми спадаха. За съжаление няма професия, при която човек по цял ден да лежи с вирнати крака. За мъж такава професия няма.

На десетия ден сред операцията отново бях в Трета градска, за да ми свалят конците. Исках да се консултирам с лекар, за да разбера дали подуването и болките наистина са нещо нормално. Оказа се, че лекари няма, защото са заети с операции. Сестрата, която ми сваляше конците, каза, че болките и отоците са нещо обичайно. Честно казано, не й повярвах. Знам, че природата е създала болката, за да сигнализира за нещо нередно. От администрацията ми дадоха час за контролен преглед на 26 февруари, т.е. след повече от две седмици. Дотогава явно трябваше да търпя. Разбрах, че ако искам по-ранен преглед, би се приело за каприз и нахалство.

Моя добра позната, като разбра за болничните ми премеждия, горещо ми препоръча да отида на преглед в „Токуда”, където според нея са най добрите съдови хирурзи. Ден по-късно бях там. Надявах се да ми кажат, че всичко е наред и че с времето болките и подуванията ще преминат. Пак не познах. Отново нормалното според едни лекари се оказваше ненормално според други. Обясниха ми, че въпреки операцията в Трета градска на вената са останали „две дупки”, които „правят комуникация” с артерия. Попитах дали е било възможно това да се поправи още при първата операция, но не ми отговориха, предполагам от професионално-етични съображения.

Предложиха да ми направят инвазивно изследване, което да потвърди или отхвърли диагнозата. Приех. Инвазивното изследване е операция, при която в артерия се вкарва контрастно вещество, с което се установява мястото на вероятната комуникация с вена. Три дни по-късно отново лежах, този път под син чаршаф, на операционна маса. „Комуникацията” беше открита. Докато ме оперираше, хирургът предложи да ми постави стент, но ме предупреди, че касата не го покрива и трябва да платя 680 лв. Съгласих се, естествено.

Уж всичко беше минало нормално, но час след операцията отново получих кръвоизлив. Вкараха ме в реанимация и отново ми притискаха оперираното място, този път на левия крак. Мислех си дали от това няма да стане нова аневризма и така да прекарам остатъка от живота си – оперират ми една, получава се нова и т.н. Този път ми се размина. Но стана друга беля. Фистулата ми спря да работи и се наложи да ми направят още една операция.

След операциите в „Токуда” почуствах подобрение. Болката в десния крак намаля и вече се подува по-малко. Но неприятното усещана за изтръпналост остана, а сега се появи и в левия крак. Явно и при двете операции са засегнати някакви нерви.

При контролния преглед един от лекарите някак свойски и съвсем добронамерено ми каза (цитирам): „Съдовите хирурзи по принцип не щадят нервите.” Беше ми на устата да попитам защо, но не посмях. Вероятно това е някакъв международно установен медицински стандарт. Сега не смея да отида при невролог, защото не знам те какво щадят и какво не. Ако се окаже, примерно, че не щадят стомаха, май е по-добре да си живея с болката.

Така заради един лошо поставен катетър за месец и половина три пъти лежах в болница и преживях две операции. Надявам се да са само толкова, но не съм съвсем сигурен. Не знам колко струва на здравната каса това непохватно убождане. На мен ми струваше доста не само като финансово изражение. На моите близки също. Ако тук добавя нещичко и за техните тревогите, разказът много би набъбнал.

Докато лежах в болниците, забелязах нещо странно. Често се случва при едно и също заболяване всеки следващ лекар да оспорва лечението, приложено от предишния.

Понякога, като разберат какво лечение е прилагано, откровено ругаят колегата. Друг път запазват мълчание, но на лицата им се изписва изражение на зле прикрита погнуса. Така човек остава с впечатление, че точната диагноза и правилното лечение са въпрос на късмет.

Моя близка, прекарала голяма част от живота си в Америка, ми каза, че ако там се случи лекар да причини осакатяване на пациент, първо му отвинтват главата, после му отнемат правото да практикува, а болничната администрация веднага започва преговори за обезщетение на пациента, за да избегне значителните и иначе неизбежни съдебни разходи и адвокатски хонорари. Не знам дали наистина е точно така. Това с отвинтването на главата ми изглежда малко преувеличено. Да се търси сметка на доктор за предизвикани увреждания у нас се приема като проява на лош вкус. Бялата престилка някак по условие се приема като атестация за компетентност и надеждност. От време на време лекарски грешки, довели до смърт на дете, предизвикват по-шумни реакции, като правило без сериозни последствия. У нас, след като те осакатят, може да те засипят с баналности от типа: „медицината не е точна наука”, „няма 100 процента гаранция” и други подобни. Нямам намерение да съдя никого. Не само защото от опит знам, че съдебната система не е по-различна от здравната. Мисля си обаче дали да не настоявам копия от епикризите ми от двете операции по служебен път да бъдат приложени към дипломата на онзи лекар, който ми постави катетъра. Все пак бях влязъл в „Александровска” с болни бъбреци, но с напълно здрави крака, с които можех да тичам, да плувам, да карам колело и кола. Когато има тежка диагноза, човек започва особено да цени здравите си органи и никак не му се иска да му ги повреждат.

От години почти не гледам телевизия, но през последните три месеца все по-често ми се случва и по разбираеми причини вниманието ми се изостря при здравни репортажи и новини. Забелязвам, че на тази тема в медиите устойчиво функционират две клишета – „българските лекари са много добри, едни от най-добрите в света” и „българските болници източват (т.е. крадат) Здравната каса”. Изглежда странно. Медицината е хуманна и дълбоко морална професия. Краденето е съвсем друг занаят. Как така у нас двете неща се съвместяват? Наскоро по една телевизия жена от някаква пациентска организация гневно обясняваше как много български лекари предпочитали да се лекуват в чужбина. Не знам дали наистина е така, но ако е вярно, мисля че знам защо го правят.

Според мен лекарите са като ядливите гъби. Има много добри, но те явно си имат отровни двойници, които носят същите бели престилки, говорят убедено и авторитетно. Ако няма късмет да случи на добър лекар, покрай медицинското обслужване у нас човек може да разбере какво точно означава сентенцията „знанието придава тежест на глупостта”. Особено опасна е верижната глупост. Това е глупост, която се предава между отделните звена в една система. В медицината това е истинско бедствие, но не само там е така.

Впрочем едва ли би могло да се очаква от здравната система да бъде по-различна от съдебната, образователната, пенсионната или от медийната среда.

Честно би било Министерството на здравеопазването да изготви методика, по която да бъдат различавани добрите лекари от отровните гъби в здравната индустрия. Знам, че това няма да стане, но нищо не пречи поне да си го представим.

Тук бих могъл да добавя и живописни детайли от болничния бит. Мога да опиша храната, която често от количката на санитарката отива направо в кофата за боклук или пък да опиша тоалетните, които в някои болници изглеждат като проектирани от Давид Черни, но са малко по-мръсни. Мога да пиша за липсващата топла вода или за спирането на тока. Няма да го правя, защото би било дребнаво, пък и на болния обикновено не му е до такива неща.

Понякога си мисля какво би станало, ако на 15 декември не бях отишъл в „Александровска”. Може би щях да съм умрял, но със сигурност щях да съм със здрави крака.

Пиша всичко това не просто да се разтушвам. Храня крехка надежда, че бих могъл да предпазя поне един от стотиците или хиляди българи, които, също като мене, без да подозират, бавно крачат към апаратите за хемодиализа поради собствено нехайство, но и поради някои специфики на здравната система. Два пъти в годината си правете профилактични изследвания. Ако личният лекар ви откаже, понеже нищо ви няма, бийте го. (Шегувам се.) Следете си нивата на креатинин и урея, както и хемоглобина. Ако нещо не е в норма, настоявайте да се разбере причината. Ако имате високо кръвно налягане, подпухнали клепачи сутрин и крампи нощем, бързо тичайте при нефролог. Не се оставяйте в ръцете на случайни лекари. Рисковано е. Опитайте да си създадете обръч от доктори, на които имате пълно доверие.

У нас е прието към лекаря човек да храни благоговейно и пиететно отношение. Признавам, че и аз имах същото отношение. Докато бях здрав.

Мнения

30 мар 2015 10:28
Илияна Ангелова
30 мар 2015 10:28

"Моя близка, прекарала голяма част от живота си в Америка, ми каза, че ако там се случи лекар да причини осакатяване на пациент, първо му отвинтват главата, после му отнемат правото да практикува, а болничната администрация веднага започва преговори за обезщетение на пациента, за да избегне значителните и иначе неизбежни съдебни разходи и адвокатски хонорари..." Нещо да кажете??? Кога в България може да има подобна справедливост за пациентите?

27 мар 2015 16:00

Лекарите са като ядливите гъби. Най-добрите имат отровни двойници....Доста добре казано. Стига да не беше толкова тъжно

27 мар 2015 15:15

Още по-зле са нашите лекари, когато трябва да прочетат резултати от някоя сложна машина като ЯМР примерно. Прехвалена професорка с име на чушка пропусна да види рак в напреднал стадии в гръбначния стълб на моя приятелка. Та момичето си отиде от този свят. Лекарите в Турция като й видяха изследванията, направо полудяха от ужас как може Пиперката да е пропуснала такова нещо...

27 мар 2015 13:33
Ина Димитрова
27 мар 2015 13:33

Като се почне от джипито... Имам хронично заболяване, което беше открито случайно, в контакт със специалист. На джипито не вярвам да ми разчита изследванията, сама си ги проверявам, питам в интернет. Джипито ми е толкова отегчена, като види по-млад човек и бърза да те отпрати с думите, че нищо ти няма.