Публикация

Из "Още истински истории" - разкази

Емигрант


ЕМИГРАНТ

В държава, която се управлява с разум,
бедността и нищетата са срамни.
А в държава, която се управлява без разум,
богатството и почестите са срамни.
Конфуций

Михаил се връщаше вкъщи след двайсетгодишно изгнание, през което време не си беше идвал нито веднъж.

Беше на двайсет и пет, когато емигрира. Баща му се опитваше да го спре, защото му беше единствен син и се опасяваше, че повече няма да го види. Казваше му, че не е първият емигрант от рода, и че знае какво се случва най-често, когато човек напусне родината си: повече не се връща.

- Навремето, когато баща ми заминал за Америка, съм бил на три години – говореше му той. – Повече не го видях. Там се оженил, народили му се деца, а аз цял живот се мъчех като сирак. Нямаше кой да ми помогне, да ми подаде ръка в труден момент. Затова я мразя емиграцията. Така ще направиш и ти. Ще ни забравиш.

Въпреки че баща и син често спореха по този въпрос, Мишо не се отказа от намерението си. Двамата с приятеля си решиха да напуснат страната и нямаше сила, която да ги спре. Баща му ходеше унил, забил очи в земята, и веднъж с болка му каза:

- Ти ще заминеш, но да знаеш, че няма да ни завариш живи мене и майка ти. Ние ще си отидем от този свят, без да се видим повече с теб.

Когато го изпращаше, той дълго го държа в прегръдките си и като го пусна, Мишо видя сълзи в очите му. Изненада се силно. Този корав човек за пръв път плачеше. Никога преди не го беше виждал разплакан.

- Тате – обърна се той към него. – Толкова ли е лошо да отидеш да живееш на друго място. Сега целият свят така живее. Защо на нас да ни изглежда невъзможно?

Той беше млад, искаше да пътува, да види света. Не беше ходил никъде, не беше излизал от село.

Заредиха се години на емиграция, тежки за него. Често оставаше без работа. Като не му харесаше в една държава, заминаваше за друга. Живя в Канада, после се върна в Европа, най-дълго се заседя във Франция. Не предполагаше, че ще е толкова трудно. Не усети как мина времето. Толкова години!

Един ден му се обадиха, че баща му е починал. Сети се, че дълго не му се беше обаждал. Обвини се, че баща му може би е боледувал и е имал нужда от него, а той не е знаел. Спомни си думите му, когато се разделяха: „Ние с теб никога няма да се видим!” „Както каза, така и стана – помисли си синът. – Откъде е прозрял, че така ще се случи?” Три месеца след смъртта на баща му почина и майка му.

Един ден Михаил реши да се върне. Мисълта го връхлетя внезапно, мислеше само за това. Желанието му се засилваше и той нямаше търпение да тръгне.

Когато стъпи в родното си село, беше късна есен. Стелеха се мъгли, валеше дъжд. Глухо, мрачно селце с притихнали къщи, някои от които бяха безлюдни и изоставени. Напрягаше се да се сети какви хора живееха в тях? Защо сега ги няма? Къде са?

Църквичката беше потънала в земята, а когато беше малък, му изглеждаше много голяма. Всичко тук му се видя малко и незначително. Наоколо нямаше жива душа. Само от две-три къщи димяха комини.

Той наближи тяхната. Когато я видя му стана тъжно. Пътната врата едва се държеше на пантите си. Отвори я и влезе. Дворът беше запуснат и тревясал. Овошките изсъхнали. Навсякъде стърчаха треви и сухи клони. Входната врата на къщата беше затворена, но отключена. Той я бутна и влезе. Стаите бяха голи, защото покъщнината беше окрадена. Някои от прозорците бяха счупени. Ветровете и дъждовете безпрепятствено бяха влизали и свободно вилнели. По пода имаше навети листа. Леглото беше застлано с одеяло, явно някой беше спал вътре. Той се огледа, влезе и в другите стаи. Студено и мрачно. Къщата му изглеждаше чужда, неприветлива и си помисли, че няма да може да живее в нея. Една птица се стрелна над главата му и излетя навън. Чакаше го работа и трябваше да бърза, ако останеше да живее тук, защото идваше зима. Съжали, че се е върнал. Друго очакваше, а какво намери.

Един ден Михаил чу, че някой го вика от портичката. Когато излезе, видя възрастен мъж, широко усмихнат. Едро, червендалесто, загрубяло лице с хлътнали бузи, покрити с рядка като четина бяла брада. На главата си мъжът имаше плетена шапка, от която стърчаха бели кичури. Беше облечен със зелена широка горна дреха с едно-единствено копче, което беше закопчал, груб вълнен черен панталон, напъхан в ръчно плетени чорапи, краката му, обути в гумени цървули. Като си отвори устата, Михаил видя, че няма зъби, виждаха се венците му.

- Мишо, ти ли си? – извика мъжът. – От колко години не сме се виждали, ама си същият, какъвто те помня. Аз съм Ангел, в едно училище учихме, само че аз съм с четири години по-голям от тебе.

- О, о, Ангеле, ти ли си? – пристъпи Мишо към него и се ръкува. – Не мога да те позная. Много си се променил!

- Остарял съм, а ти си се запазил. Само малко си наедрял.

Селянинът изглеждаше толкова стар, че тази разлика от четири години между тях сякаш беше многократно по-голяма. Михаил го гледаше и не можеше да повярва на очите си, че това е Ангел, толкова го беше смачкал животът. Лошото му облекло, широко и не по мярка, издаваше крайна нищета. В какво се беше превърнал – а навремето беше симпатичен младеж.

- Как си, как си? – попита Михаил.

- Не съм добре, не съм – заклати глава Ангел. – Голяма беднотия. От години нямам работа. А ти защо се върна? Няма да можеш да живееш тук, няма да можеш.

- Къде живееш? – попита Михаил. – Коя беше твоята къща?

- Ей, онази – посочи Ангел една къща по реда на улицата. – Откакто почина жената, живея сам. Децата са в чужбина. Много е тежък животът, много! Ще видиш като постоиш. За дълго ли ще останеш? Обади ми се някой ден да пием по една ракия. Хайде, довиждане. Ще те чакам – и махна с ръка.

Мишо дълго гледа след приведената фигура на своя съселянин, която се отдалечаваше. Той крачеше бавно, с глава, хлътнала между раменете, с несъразмерните си дрехи, стари и износени, които му придаваха окаян вид. Мишо се замисли. Тежък беше животът на хората тук. Когато напусна селото, имаше хубави, поддържани къщи, пълни с хора. Сега те пустееха и се рушеха, защото ги нямаше хората. Едни бяха измрели, други се бяха изселели.

„Къщата е като човека – размишляваше той. – С годините и тя остарява и погрознява. Затова човекът трябва да се грижи за нея и да я поддържа. Тя живее, когато в нея има хора. Къщата и човекът не могат един без друг. Така са създадени, че да се поддържат взаимно. Ако един дом изглежда зле, и хората в него са зле. А когато стопанинът му си отиде, отива си и той.”

Един ден Михаил мина покрай къщата на приятеля си. Стените й бяха напукани, мазилката на места паднала. Боята на прозорците и вратите беше олющена. Оградата й от телена мрежа беше ръждясала и скъсана. Едва се крепеше за циментовите стълбове.

Той реши да се отбие да го види. Влезе в двора и се отправи към къщата. Почука на входната врата. Ангел бавно отвори и се показа. Беше със същото червено фесче на главата и със същите дрехи, с които го видя преди няколко дни. Той искрено се зарадва на госта си и го покани да влезе.

От две външни стъпала се влизаше в обширна стая. Подът беше застлан с вехта черга. Леглото, покрито с изтъняло, вълнено одеяло. До прозореца беше сложена маса с два стола. Върху стара ръждясала печка имаше мръсна, опушена тенджера, която някога е била бяла. От комина по стената се стичаше черна струя от сажди. Беше кучешки студ!

- Защо стоиш на студено? – попита Михаил. – Запали си печката.

- Нямам пари, за да си купя дърва – поясни домакинът. – Отдавна съм съкратен, закриха предприятието. Никъде няма работа. И да попитам някъде, като ме видят, не ме вземат. Искат млади. За работа съм стар, за пенсия съм млад. Няколко пъти ме обират. Имах овчици, кокошки, но ми ги откраднаха. Глад голям! Чувам ги нощем като тършуват, ровят, но не смея да се обадя, нито да изляза срещу тях, защото ще ме убият.

- Ама така не може – възмути се Михаил като слушаше. – Ще загинеш. Децата ти не пращат ли пари? Защо са те изоставили?

- Единият ми син е в затвора в Германия. Крали коли с други българи. Хванали ги и са по затворите. Другият спря да се обажда и не го знам къде е. Освен да си сложа въжето и да се отърва от тегло, друго не виждам какво мога да направя.

- Ще ти дам пари да си купиш дърва – каза Михаил и извади портфейла си.

- Недей – сложи ръка Ангел на портфейла му. – Няма смисъл. Твоите пари няма да помогнат. Дървата са последната ми грижа. Мога да живея и на студено. Откакто се облякох, когато застудя, не съм свалял дрехите. С тях стоя денем и с тях спя нощем. Не ги събличам изобщо. Не е само топлото, от което имам нужда. Трябва и да се яде. Аз нямам пари за хляб.

- Оставям ти парите, каквото искаш това ги прави – каза Мишо. – Тръгнал съм за града, но след няколко дни пак ще намина да те видя.

Той не можеше да забрави тази гледка. Такава нищета не беше виждал. „Силен човек – мислеше си той. – Как устоява на този суров живот? Не хленчи, не проси, но докога ще издържи?”

Беше навалял пухкав сняг. През нощта задуха севернякът и направи навявания. Утрото беше студено.

Михаил запали печката, която започна да бумти, цялата зачервена от силния огън. Той се сети за приятеля си и реши да отиде и да го доведе да се постопли. Облече кожухчето, сложи си шапката, уви дебел вълнен шал около врата си, обу високи топли обувки и тръгна в дълбокия сняг. „Трябва да му помогна – мислеше си той. – През пролетта като тръгна за Франция, ще му оставя къщата да я поддържа и да я пази, да се грижи за двора. Ще му плащам заплата, за да не гладува.”

Той вървеше бавно, като затъваше в снега. Наближи къщата и почука на вратата, но като я докосна, тя се отвори. „Даже не е заключил” – помисли той. Стаята беше празна и студена. На масата видя парите, които му беше дал. Стояха непокътнати.

- Ангеле, тук ли си? – извика той, но отговор не последва. „Къде може да е? – помисли Мишо – Няма къде да отиде.”

Излезе в антрето и се огледа. Тясна дървена стълба водеше към тавана. Тръгна по нея и тогава го видя. Ангел висеше на въже, завързано за една греда. Мишо изтръпна и се дръпна назад. Гледката беше зловеща. Догади му се. Доближи Ангел и го докосна. Той се залюля. Беше се вцепенил. Сигурно висеше от два-три дни. Михаил бързо напусна къщата.

За книгата:

Тъмната страна на душата, личната „сянка”, невъзможността за приспособяване, аутсайдерството, материалната и физическа нищета, разпадът на душите, но и копнежът за промяна, за излизане от житейската дупка – за пълноценен живот… – това е „кръстната” линия в новите истории, разказани от Радка Гайдарова.

„Истинските истории продължават, защото продължава животът. Те са неговото отражение. Той съществува чрез тях. Понякога сурови, друг път забавни, те ни носят мъдрост. С тях ние израстваме духовно.

В книгата са намерили място и случаи от моята дългогодишна психиатрична практика, която ми позволи да проникна в човешката душа и да установя какви сложни психически процеси протичат в нейните пластове: възприятия, емоции и мисли, които по един или друг начин при психичноболните са разстроени. Това определя и техния свят, който е по-различен от този на здравите. В него има много тъга и драматизъм – преживявания, към които трябва да се отнасяме с разбиране и съпричастност. Колкото по-добре ги познаваме, толкова повече ще ги разбираме и ще сме склонни да им оказваме онази подкрепа, от която те силно се нуждаят.”

Р. Гайдарова

„Къщата е като човек. С годините и тя остарява и погрознява. Затова човекът трябва да се грижи за нея и да я поддържа. Тя живее, когато в нея има хора. Къщата и човекът не могат един без друг. Така са създадени, че да се поддържат взаимно. Ако един дом изглежда зле, и хората в него са зле. А когато стопанинът му си отиде, отива си и той.”

„Човек не може просто да остави миналото си някъде…”

За авторката:

Доц. д-р Радка Гайдарова е дългогодишен психиатър.

Родена е в гр. Стара Загора. Завършва медицина във Варна. От 1970 г. живее и работи в Плевен като асистент и после като доцент към Катедрата по психиатрия и медицинска психология при ВМИ – Плевен и началник на Втора психиатрична клиника за жени към УМБАЛ – Плевен.

Има множество публикации и издадени монографии на медицинска тематика, както и поетични сборници за деца и възрастни (2007 и 2010). През 2012 г. в издателство „Леге Артис” излезе първият й сборник с разкази „Истински истории”.

Коментари