Лекарите не са убийци, те заслужават уважение - без тях наистина не може

НАПОСЛЕДЪК, гледам, зачестиха внушенията, че лекарите са убийци, които трепят хора между два сандвича в болницата.

Да отидеш на лекар, започва да се приема, като да отидеш на автомонтьор или да ти влезе майстор в къщата, с цялото ми уважение към тези, които ремонтират коли и лепят плочки.

Внушаваме си, че ще ни излъжат, ще ни се скарат, че ги занимаваме с глупости, че не знаем какво искаме, че ще ни вземат парите за нищо.

Внушаваме си - да! Винаги съм твърдял, че ако има работа, която наистина да има смисъл и без която не може, то това е работата на тези, които ни помагат в болниците и поликлиниките, ДКЦ-та поновому.

Защото без телевизия може, без вестник може, без автомобил може, без нови плочки в банята - също. Може и без компютър, и интернет.

С много зор, но се издържа

Без лекарите обаче сме за никъде. Всеки рано или късно стига притеснен до кабинета и е грехота да не си признаем, че в повечето случаи сме си тръгвали ако не усмихнати, то поне малко по-спокойни, най-малкото защото насреща виждаме загрижени хора.

В момента със сигурност ще се намерят много от вас, които дори на глас ще кажат, че това са глупости, че лекарите са се превърнали в чиновници, че отдавна са забравили Хипократовата клетва, а някои дори не я и знаят. Сигурно има такива, които предпочитат да си стоят болни, отколкото да обикалят по бездушните болнични коридори.

И много от вас ще бъдат прави. Само че вината не е само в хората с белите престилки.

Не е сериозно да мислим, че някой е решил да става лекар, за да се уреди със спокойна работа. Най-малкото едва ли е голям кеф, докато преглеждаш съсредоточен поредния болен, вратата на кабинета леко да се открехне с въпроса: “Може ли само да питам нещо?” и така барем пет пъти само за половин час.

За агресията, за напъна да покажеш, че знаеш повече от доктора и въпроса:

“Ма, докторе, с тия хапчета ще мога ли да пия ракия?” няма да говорим.

Не е лесно, сигурно. Та въпросът е кой е виновен? Всяка власт се събужда и заспива с приказки за реформа в здравеопазването.

Приказки в най-буквалния смисъл. Приказки, които дори и не се помнят по-дълго от първата година от мандата.

Човешкото бездушие не е заложено от природата, то се придобива. Дългото очакване на нещо може да убие всяко желание. Безнаказаната агресия може да накара и най-отдадения на работата си човек да се замисли, защо да го прави.

Това не е оправдание, когато срещнем бездушие в болницата, разбира се.

Това е част от обяснението защо е така.

Всеки нов министър идва с убедеността, че като лекар знае проблемите, и всеки стар министър в края на мандата се оказва част от проблемите.

И не е само до пари, защото напоследък се оказва, че случаите с трагичен край

не делят болниците на богати и бедни,

на частни и на такива, които са оставени на произвола на здравната каса общински и държавни лечебни заведения.

За радост или за съжаление, зависи от гледната точка, от работата на лекаря зависи човешки живот.

Има още една-две професии, които могат да се “похвалят” с това.

Затова трябва да бъде върнато самочувствието на тези хора и доверието към тях. Това обаче не става на хартия, а с отношение от всички, които рано или късно влизаме притеснени в лекарския кабинет и се надяваме да излезем по-спокойни. Да ти оперират сърцето, не е като да ти изчукат капака на колата или да ти налепят теракота, нали?

Лекарите не са убийци, те заслужават уважение - без тях наистина не може

Автор: Георги Младенов

Източник: в. "24 часа"