Д-р Любомир Киров, председател на Националното сдружение на общопрактикуващите лекари, за професията лекар, за състоянието на здравния сектор у нас и това, което трябва да се предприеме.

Д-р Киров, какъв е емоционалният пълнеж на годините, през които сте председател на Сдружението на общопрактикуващите лекари? С гняв ли се обръщате назад?

Възможността заедно с колегите ми да пишем нашата история е изключително предизвикателство, и то в най-добрия смисъл на думата. Макар и перифразирано, заглавието на романа на Осбърн „Обърни се с гняв назад” не може да охарактеризира периода. Имало е и напрегнати моменти, както и много положителни емоции. Гледам напред, от миналото си вадя поуки.

Мерите ли си редовно кръвното и в кой момент на вашето председателстване, което продължава, то беше най-високо?
Имало е доста инфарктни моменти, но аз редовно си пия хапчетата.

По-богат, по-беден, по-квалифициран или просто чужд гражданин стана българският лекар?
За мен най-важно е, че той остана български лекар и въпреки социално-икономическите сътресения и някои залитания съхрани изкуството на медицината и вярата в доброто начало.

В Кодекса за професионална етика пише, че лекарската професия е творчество, което съчетава наука, изкуство и техника. Не видях изисквания за административни и чиновнически умения...
Истинският лекар е творец и мъдър човек. Дошъл е на този свят, защото е избран да бъде лечител и да дарява здраве. Пътищата се променят, но трябва да бъдат извървени, защото страданието е многолико.

Нескончаемите изисквания към семейните лекари не избутаха ли пациента и неговата болка в периферията на здравеопазването?
С промените, които Националното сдружение на общопрактикуващите лекари в България инициира, защити и бяха въведени, отново превърнахме пациента в човек, а не в диагноза. Възвърнахме правото на общопрактикуващите лекари да бъдат лечители, а не просто администратори.

Какво не може да се научи в медицинския факултет?
Това, което се учи през първите седем години от живота.

Преди години в едно интервю казахте, че добрият лекар не трябва да обича себе си. Още ли смятате, че основното в медицината е себераздаването?
Да. Но то не трябва да се превръща в саможертва. Тук е мястото на обществото, което трябва да създаде на своите лекари такива условия на работа и социално-икономически и душевен комфорт, какъвто обществото очаква от лекарите да му осигурят под формата на качествена услуга, която носи здраве.

Казват, че един грам профилактика струва колкото един килограм лечение. Ще дойде ли времето, когато българинът ще осъзнае тази максима, която отдавна е основна част от здравната политика на цивилизованите държави? 
Това е абсолютно вярно. Мисля, че ние, българите, вече съзнаваме значението на профилактиката, но все още не сме направили всичко необходимо.

 Що се касае до здравните политици, много от тях трябва или да излязат от кухите популистични клишета и да вършат добри неща, ако искат да бъдат полезни, или да напуснат политиката.

Имам усещането, че цялата ни здравна система се движи без компас. Като че ли сме се изгубили в океана от проблеми...
Компасът е уред, който дава сведение за посоките. Необходимо е някой правилно да отчете показанията и да реши коя е вярната посока. У нас все още липсват достатъчно хора, които да съчетават качествата на добрия професионалист - лекар и здравен мениджър. 
 

Оптимист или песимист сте към днешна дата?
Оптимист реалист. Песимизмът е имитация на интелигентност, примесена с пораженчество.

Кой сектор от родното здравеопазване спешно се нуждае от „реанимобил”?
Не мога да ги деля. Когато боледува част от човека, страда човекът като цяло. Същото е.

Откъде трябва да тръгнат новите законодатели?
Трябва да потърсят знанията на хората, които го имат. Тези хора са сред нас и ежедневно се сблъскват с проблемите.

Какво трябва да загърбят и какво да вземат от предшествениците си?
Ако потърсят такъв съвет, ще го дадем. Засега нека не забравят откъде са дошли и че никой не се ражда велик. Делата му го превръщат в такъв.