Интервю с актьора, изпълняващ ролята на д-р Василев в сериала "Откраднат живот"

Александър Алексиев е роден в София, но по бащина линия освен здравата македонска жилка носи също австрийска и украинска кръв. Майка му пък е по народност коми. Алекс заживява самостоятелно още на 16 години, когато заминава за САЩ. В Ню Йорк завършва едно от най-авторитетните висши арт училища, после се премества в Лондон, където и в момента живее със своята половинка актрисата Яна Титова и малката Ая. Има участия в американски продукции, в кино и театрални проекти на Острова, в български филми. В момента жъне нарастваща популярност в сериала „Откраднат живот“ по Нова телевизия, който ще има и следващ сезон. Разказва, че баща му, много обичаният актьор Стоян Алексиев (сега и партньор в сериала), напразно се опитвал да го насочи към някоя по-прагматична професия.

- При мен това влизаше в едното ухо и бързо излизаше от другото. Но когато вече съобщих с какво ще се занимавам и че ще трябва да ми помогне и да ме подготви за изпитите в Америка, той разбра, че няма как да промени решението ми. И ми помогна много, по Скайп, с репетиции, с намирането на материали.

- Как се учи за актьор в Щатите?

- Работихме по различни системи, но главното беше, че преподавателите настояваха всеки да намери своя път. Не може 17 души да работят по една система и да им се преподава едно и също нещо. Някои от учителите ни оставяха много свобода да експериментираме, а други се придържаха към по-консервативни методи. И така получаваш по-широк поглед и по-голяма възможност да откриеш кое работи за теб. В същото време преподавателите те провокират, за да развиеш именно това, в което е силата ти, помагат ти да се откриеш. Те бяха и страхотни психолози, защото имаше и моменти на обезсърчаване…

- Везните към киното или към театъра накланят?

- Мисля, че и двете места са еднакво интересни за творчество и не мога да кажа, че едното ми е по-близко. Аз исках поначало да се занимавам повече с кино, но университетът ми бе основно за театрално майсторство, с много часове по кино. Това, което научих там, е, че актьорската професия не е чак толкова различна в театъра и киното. Имаш герой и трябва да го опознаеш дълбоко, да влезеш в кръвоносната му система. Според мен няма театрални и киноактьори – ако режисьорът е добър, той ще съумее да се справи, да постигне образа.

- Как опознаваше твоя герой д-р Василев?

- Аз продължавам да го опознавам. Много ми помогна това, че физически присъствах на няколко операции в Александровска болница, видях как става това чудо – спасяването на човешкия живот. Честно казано, бях много спокоен, сякаш пред очите ми става нещо нормално за мен. Лекарите ме предупредиха -  ако при първия разрез почувствам, че ми прилошава, по-добре да изляза, да не се занимават и с мен. Аз до този момент бях доста напрегнат, но когато отвориха корема и всичко се виждаше, не бях уплашен, усетих се даже като част от екипа. За мен тънката част в образа е професията на лекар. Другото знаех, че ще мога да го намеря – с по-задълбочени разговори с режисьорите и със сценаристите ще открием характера на този герой. Д-р Василев е идеалист, много добър специалист, но и психолог. Между него и пациентите се получава химия. Той се държи по различен начин вътре и извън болницата, което е нормално. На моменти всички слагаме маски. Но Василев има много маски заради заболяването, заради това, че крие много неща.

- Досега не си участвал в сериал, как се свиква с лудия ритъм, а и развитието на образа е непредсказуемо?

- След стотина снимачни дни мога да кажа, че това, с което се захванах, е огромно предизвикателство наистина. Заради това, че режисьорите са различни, темпото на работа, заради това, че в даден ден играеш коренно различни състояния, от различни епизоди. Тоест много внимателно трябва да си следиш връзките с помощта на скриптърите и режисьорите, за да знаеш какво се е случило преди това. Снимаме 6 епизода наведнъж, разбъркано, и концентрацията трябва да е максимална, за да влезеш в десет абсолютно различни състояния в рамките на ден – имаш операция, после губиш пациент, после си щастлив в някакъв бар с колегите… Много амплитуди, които в киното са в рамките на 40-50 дни. Понякога ме хваща яд, че правя актьорски компромиси заради липсата на време за дубли. Но това пък ме мотивира да съм много по-подготвен за следващия път. Говорим си с колегите, че е жестока школа. Огромен опит събираме тук.

Разглеждам тези 42 епизода като един много дълъг филм, това все пак е животът на един човек. Правя си някаква структура и би ми се искало да знам малко повече какво става с героя ми по-нататък, за да преценя в този момент какво изграждам. Понякога се обаждам на сценаристите да ги питам. Когато изграждаш образ във филм или пиеса, имаш целия образ, с начало и край. Тук краят е отворен и това е различното и трудното. Примерно в епизода, в който бях в кома - исках да знам, като се събудя, ще имам ли амнезия. Сценаристите още не бяха решили. Оказа се, че няма да имам амнезия, но исках предварително да знам, да се подготвя. Трудно е да градиш образ, без да знаеш какъв е докрай. Но свикваш с героя. И дори подсъзнателно, когато не съм на снимки, често си мисля за него. Днес на идване карах по бул. „България“ и гледам -  отляво идва линейка, имаше две катастрофирали коли и на земята човек. Честно да кажа, мислех да спра. Аз съм такъв като човек. Винаги искам да помогна. Но реших, че идват „колегите“ от спешна помощ и няма нужда аз да се притичвам. Така че ти градиш един образ и заживяваш с него, подготвен си. Искам да кажа, че за мен извънредно голяма сила идва от екипа по време на снимки – много са участниците от различните професии, за да ги изброя, но без тях би било невъзможно. При това темпо на моменти е екстремно трудно, но всички тези хора работят със себеотдаване, готовност да помогнат, има заедност. Събран е невероятен екип, усещам страхотен гръб и  подкрепа.

- Истинските медици как приемат д-р Василев?

- Бях гост на церемонията „Най-добрите лекари в София“, където присъстваха медицинските светила на столицата. Признавам, че отидох притеснен. А след това дойдоха при мен много хора, бяха развълнувани, харесваха сериала, вярваха на това, което става на екрана. Въпреки че понякога може да има неща, които не са точно така, както те ги правят, но си дават сметка, че е кино, не документален филм. Убедих се, че са много положително настроени, а за героите казаха – познаваме тези хора, работили сме с тях. Срещам и млади лекари, които са готови да помагат, приятно им е, че има такъв сериал, чувстват се част от него.

 - Какво научи за реалния живот на лекарите у нас?

- Той е като на всички останали, но и по-различен от моята гледна точка заради факта, че спасяват животи, а в края на месеца не могат да си платят наема. Това според мен е извратено. Това е проблемът в здравната система. Наскоро разбрах, че в някои  болници  пестят престилки, шапки и ръкавици, марли. Предполагам, че проблемите са много повече и по-дълбоки, но и само върху тези ако се замислим, е страшно. Прави ми впечатление също, че липсва достатъчно уважение към лекарите. Може би за това трябва да се говори повече – как стоят с часове надвесени над един човек, за да го спасят, и всеки жест трябва да е точен.

- С тази толкова смесена кръв къде се чувстваш най-добре?

- В Ню Йорк, сърцето ми принадлежи на това място. Там се чувствам удобно, вкъщи, в кожата си, харесват ми миризмата, хората, транспортът, парковете, културата мултинационалността. Харесвам и умората там - градът ти го позволява. Така че съм решил – в Ню Йорк може би ще живея, но нека това да дойде с някакъв проект. И Лондон ми харесва, разбира се. Но не искам да живея винаги на едно място, да се застопоря, да пусна корени. Имам нужда да се срещам с различни хора, да виждам наоколо различни сгради, да сменям обстановката.

Източник: jivotatdnes     

с Александър Алексиев разговаря Галина Спасова