Публикация

Емоциите при медицински манипулации

Целта на настоящето изследване е да се проучи психологичните и невропсихологичните аспекти на преживяването на емоции от медицински манипулации. Факторът "Болка" значително променя преживените емоции. Най често преживяната емоция е отвращение, а най- малко преживяната срам.


Емоционалните преживявания на пациенти по повод на извършени медицински манипулации с изследване  

От Д-р Ивайло Живков – клиничен психолог

Научен ръководител Проф. Ваня Матанова

В настоящата статия  съм се опитал да дам три гледни точки за разбирането на емоционалните процеси свързани с медицински манипулации. Тази на лекаря, тази на клиничния психолог  и тази на пациента. Сменяйки трите „роли“ /като автор, смятам да опиша от първо лице един ежедневно повтаряш се процес в медицината и клиничната психология,  а именно комуникацията между пациент и лекар,  комуникацията между  клиничен психолог и лекар,  взаимодействието между лекар и клиничен психолог и едно от най - важните, разбирането за преживяването на пациента в неговия път на лечение. Ще се опитам да визуализирам мисловния модел на всяка една от страните в многообразието от ситуации и индивидуалността на пациента. Един от проблемите е неразбирането на емоциите на пациента които стават причина за отказ от лечение. За това направих  изследване на това, какви емоции освен страха, мотивират или демотивират пациентите за лечение.  Създадох две анкети от въпроси  касаещи емоциите които пациентите преживяват по време на медицински манипулации/интервенции.   

Имайки отита на дентален лекар(човек извършваш кратки хирургични интервенции в лицево челюстната област свързани със силна болка и много страх), на клиничен психолог опитвайки се да превеждам на разбираем за пациента език , каква е медицинската манипулация , така че пациента да овладее страховете си и да бъде благоразположен и мотивиран за лечението и опита ми като дългогодишен пациент, които въпреки познанията си по медицина и психология когато боледува - остава пациент. Осъзнавайки от личен опит страховете си ще се опитам да трансформирам наученото в полза на клиничната психология и медицина.

Вдъхновение за това ми даде Д-р Джил Тейлър американски лекар невролог,  патоанатом, учен изследващ структурата на мозъка и неговите увреждания търсейки причините за шизофренията на своя роден брат. Един ден тя се събужда и установява, че е получила хеморагичен инсулт. Успява да си постави сама диагноза, но около 4 часа се мъчи да се обади по телефона,  защото не разпознава цифрите. Частта от мозъка и която поставя диагнози – функционира,но част от засегнатия мозък (тази която разпознава цифрите като графеми) не функционира. Накрая опитва да си спомни пространственото разположение на цифрите върху копчетата на телефона и с тази „обемна памет“ успява да се обади за помощ. Нещо повече в този момент установява че думите които иска да каже излизат от устата и под формата на нечленоразделно „мучене“ . Добре че в отсрещната страна на слушалката е бил лекар  невролог които е поставил диагноза точно по чутите звуци.  Тогава на Д-р Джил и минава една мисъл - „Колко интересно, сега мога да изследвам инсулта от вътре – кой лекар има тази възможност“. Ето това е забележителното, лекаря-изследовател продължава да изследва дадена болест дори когато живота му е сериозно застрашен.  Надявам се изследването да бъде полезно на всички колеги работещи в сферата на клиничната психология и медицина.             

Темата на моето изследване е за това какви чувства изпитват пациентите  боледуващи от соматични болести по време на диагностика, лечение и медицински интервенции  свързани с тези две дейности. Защото имах усещането, че лекарите често силно неглижират преживяването на пациента. То  варира от истинско състрадание, през  слаба заинтересованост до арогантност  и агресия.  Все по- често лекарите отказват медицинска интерневция заради психологични и психосоматични причини. Но същото се случва и от страна на пациентите те се отказват от медицинска манипулация защото не могат да преживеят ( в своя психичен свят )  медицинската манипулация.  Разглеждането на  пациента  като „биологичен робот“, които може да бъде „поправен“ със смяна на стави, импланти, високи изобразителни технологии,  добра хирургична техника и медикаменти, без да се отчита психичната реалност на пациента е погрешна стратегия. Виждаме това , всеки ден в клиниките.  Все повече медиите отразяват ситуации в които лекарите са обвинявани не в липса на познания, а в липса на отношение към пациентите. Най- използваните обвинения  са липса на съчувствие и състрадание. За това бе особено важно, да докажа чисто практически, какво пациентите чувстват.  Едновременно с това всеки клиничен психолог е наясно, колко е важно пациента да бъде подкрепен, да намери психични сили да издържи едно или друго лечение. Често лечението на  болестта се оказва болезнено, неприятно, мъчително, унизително, и травмиращо психиката на пациента.  Много са практическите примери. Пациенти не могат да преживеят (психически) операция, химиотерапия, лъчелечение се отказват от лечение, самоубивайки се на практика. Зад всяко мое твърдение има реален казус. 

Казус  1

 Пациент на 70г. с рак на тестиса отказва, тестиса му да се премахне (този вид рак не е особено инвазивен). Отказа е по религиозни причини и силното убеждение, че това е срамно и не мъжествено. Пациента има ясно запазени когнитивни възможности, но е завършил духовна академия. Цял живот не е имал възможността да работи като свещеник, но е останал лоялен към духовно религиозния идеал.  Това поведение и аргументи са абсолютно неразбираеми от гледна точка на лекаря. За лекаря това е „проста“ операция с малък кожен  разрез и няколко шева. Липсващия тестис  може да се замени със силиконов имплант ( възможност предложена  на пациента). Пациента отказва лечение и загива.

*По времe на подготовката на тази статия колега- клиничен психолог,  сподели загубата на 20годишно момче от същата диягноза рак на тестиса по същите причини срам да сподели за нарастващия тестис с родители и лекари. Диагнозата била поставена при вече налични далечни метастази. 

Казус  2

Пациент на 30г. със същото заболяване- рак на тестиса, работи като порно актьор в европейска страна. Пациента е свикнал тестисите му да бъдат осветени и снимани от поне три гледни точки на камерата. Нещо повече,  той е бил селектиран от много актьори именно заради външния вид на половите му органи. За него снимането на порно филми се оказва препитание. Пациента е българин, баща на едно дете за което се грижи.  Една такава операция за него е пречка да работи. Той не преживява чувството на срам.  Единствените въпроси  които той ще зададе  са:   Кога ще е операцията?, Има ли силиконов имплант които да замени липсващия тестис? Нещо повече може да преговаря за по- голям размер на импланта в сравнение от действителния размер на отстранения тестис.  Ще се вижда ли белег  от операцията? Кога ще преминат отоците и хематомите от операцията , защото следващия месец има насрочени снимки. Ето как едно и също заболяване от различните пациенти се преживява като съвсем различно психично събитие.

За лекаря това е едно и също заболяване с една и съща оперативна техника. За пациентите това са съвсем различни ситуации, които се преживяват по съвсем различен итрапсихичен начин. За единия пациент това е отказ от живота, заради религиозните му и морални убеждения за другия - козметична операция. Първия пациент  не може да преживее срама и унижението от това че „хората ще знаят“ за операцията.  Забележете тестисите са доста прикрита част от дрехите, никой освен пациента, лекаря и съпругата, няма да знаят за операцията. За втория пациент е важно да се отърве бързо от болестта,а може да калкулира печалба от  възможността да се сдобие с по -голям тестис.  Аналогични преживявания имат жените с рак на гърдата – особено когато тя трябва да бъде отстранена. Много е писано за това как и колко тежко психически- болезнено преживяват загубата на гърдата. Колко е важна за тях и преживяването им като жени, реконструкцията и заместването на липсващата гърда с имплант.   Същата по вид операция за „уголемяване на бюста“ за жените в модния, музикалния и артистичен свят се приема като престижна козметична операция, като гордост, дори като качване в социялния статус.  От гледна точка на лекаря това е един и същи вид операция, но за преживяването на пациента това е съвсем различна реалност.  

За това, за мен  става все по- важно да изследваме емоциите, чувствата и преживяванията на пациентите свързани с техните  телесни заболявания.   Защото лекарите все повече нямат нямат ресурс,  физически, психически и като специфични психологически познания да се справят със емоционалните проблеми на пациентите.  Самия факт че в нито един  медицински университет не се преподава дори елементарна психология. Прави лекарите неподготвени за психичната реалност на пациента. Казвам го от първо лице. Работата като дентален лекар понякога изисква повече усилия и време да склониш пациента да се лекува , да говориш с него за страховете му от колкото да извършиш самата медицинска интервенция. Да не говорим за непрекъснатата „война на думи“ и неразбиране на пациентите от страна на лекарите и обратно неразбиране на лекарите и техните решения, от страна на пациентите.

За това реших да изследвам основните емоции – чувства в контекста на медицинската манипулация/интервенция.  Това  разбиране за  основните чувства представлява  азбуката на разбирането и комуникацията с пациента .  Даването на яснота за преживяването на пациента би улеснило работата на много лекари, и клинични психолози в контекста на ежедневната им практика.  

 Да започнем с неоспоримите истини

Хората се страхуват, но от какво?! Първия отговор е, че се страхуват от болката и повечето отговорили положително на този въпрос  ще са прави. Но когато няма болка?! От какво се страхуват пациентите при медицински интервенции в които доказано няма болка. 

За да съм по ясен, ще дам един реален казус.

Казус 3

Момиче на 17г. Постъпило със съмнение за бронхопневмония, предстои му преслушване на белия дроб със стетоскоп(лекарска слушалка)   От какво се страхува момичето?! От болка?! Тази манипулация е категорично не болезнена. Единственото което може да е неприятно, е усещането за студ от металната част на стетоскопа, понеже тя е по- студена от телестана температура. Обаче момичето се дърпа, свива и се държи така все едно, че лекаря иска да я нарани. Невербалното и телесно поведение е защитно и пасивно.

Диялог:

Лекар: Не се страхувай не боли.

Пациент: Знам, че не боли.  На телесно ниво се свива, все едно се брани от слушалката.

Лекар: Спокойно не боли, не се дърпай.

Пациент: Безмълвно - прави същото действие    

Къде комуникацията е счупена, защо момичето, като че ли се страхува и съпротивлява  на процес, които не е страшен, не боли и изглежда обичаен за болница. Нека да разгледаме интрапсихичния диалог и действия на лекаря и на пациента. 

Мисловния модел на лекаря е следния: Трябва да преслушам гръдния кош от пред и от към гърба. Трябва да поставя слушалката на правилното място за да чуя ясен звук.  Трябва да различа аускултаторно(преслушвайки звуците издавани от бронхите и белия дроб )  „бронхит“  от „пневмония“ има ли процес в левия дроб или в десния дроб. Къде е процеса, във високата средната част или в основата на белия дроб. Трябва да чуя добре има ли хрипове и какви. Трябва да преслушам и сърцето. Това съвсем бегло описва мисловния протокол, които лекаря следва. Ако той е преподавател в клиника по пропедевтика или клиника в медицински университет трябва да следи обучаващите бъдещи лекари дали правилно чуват и анализират слуховата картина идваща от пациента и как я интерпретират.  Казано на кратко, лекаря мисли за много неща.

Като поведение, лекаря :  повдига облеклото или кара пациента се съблече от кръста нагоре. Често си затваря очите ( за да чува по-добре, ограничава зрителната си сетивност,  за да изостри слуховата, по- често при мъжете лекари ).

Мисловния модел на пациента 17г. момиче. Основния въпрос, основната тревога е : Как да се съблека и да покажа гърдите си пред толкова много  хора?  В стаята има 5 други боледуващи жени, 6 студенти половината от които момчета, а другата половина  момичета и медицинска сестра. Ако пациента е по- сензитивен ще забележи затварянето на очите на лекаря в момента на преслушването. Което най-често може да се отбележи със следната мисъл „Този (лекаря ) ме прегледа със затворени очи. Претупа ме.“  Ако лекаря е лаконичен  - „Този (лекаря) не ми обърна внимание. Изобщо не си говори с мен “.   Реално момичето изпитва срам, което често се разчита, като страх и съпротива за лечение.  А нежеланието на лекаря да разговоря с пациента се, чете като невнимание и незаинтересованост.

Ето как пациент и лекар се оказват в съвсем различни психични реалности. Ето как чувството на срам се бърка със страх.  А когато лекаря държи на своето мнение, че пациента го е страх а пациента го е срам, поставя пациента в състояние на двойна връзка.  Състояние описано в психологията и психятрията като отключващо шизофрения.

Пълната научна статия може да прочетете в списание Клинична и консултативна психология Брой 3 от 2015г.


Акушерство и гинекология Вътрешни болести Гастроентерология Инфекциозни болести Кардиология Логопедия Медицинска генетика и ембриология Неврохирургия Нефрология Образна диагностика Обща медицина Ортопедия и травматология Педиатрия Психиатрия Ревматология Социална медицина и здравен мениджмънт Спешна медицина Спортна медицина Съдова хирургия Токсикология Урология Хирургия Хранене и диететика отвращение отказ от лечение страх срам страх от медицински манипулации

Прикачени файлове

Клинична психология корица.pdf

Коментари