При всички катаклизми, на които постоянно сме свидетели в държавата ни, през последните месеци сякаш започна да се пробужда един процес на най-човешкото съпричастие – роднините на внезапно починали иначе здрави хора започнаха все по-често да даряват органите им за спасяването на други животи.

Едва ли има по-висш израз на човешка и гражданска доблест и по-голям признак на цивилизованост.

Да, но сега сме напът този крехък процес да бъде провален от нечие нехайство, защото всеки детайл в тази много деликатна ситуация по взимането на донорските органи е изключително важен.

Не можеш да върнеш тялото на човека, спасил с органите си няколко пациенти, в потресаващо за близките състояние!

Да, сигурно в закона има пропуски, но не може да има пропуск в човешкото отношение към близките и към паметта на починалия дарител.

Представете си как се чувстват хората, загубили детето си и намерили сили да спасят децата на други хора, когато установят, че внимателното отношение към тях приключва с даването на съгласието за експлантацията.

Всички знаем, че отношението към смъртта в България е като отношението и към живота – немарливо. Затова гробищата ни изглеждат като затънали в кал бунища, близките получават починалите си покойници в мизерни и често унизителни условия в моргите.

Изнудването от погребалните агенции е безскрупулно и изобщо целият процес по изпращането на починал е изключително смазващ за близките, които точно в този момент са най-уязвими психически.

За съжаление в този фон се вписва и църквата, защото на много места погребалните ритуали са се превърнали в нещо като договор за покупко-продажба.

Ако искаш хор – толкова пари, за да свети лампата – друга сума, за да бие камбаната... и т.н. И тези уговорки започват още преди да са ти изказали съболезнования.

Изобщо няма да коментирам вида и държанието, и вербалната комуникация на т.н. гробари. Който е изпращал близки знае за какво става въпрос.

Но ако има хора, които категорично заслужават друго отношение от свързаните със смъртта инстанции, това са точно починалите донори!

Като Александър Сапунджиев. За тях държавата трябва да се погрижи за всичко и да организира по служебен път такова погребение, че близките да усетят уважението на цялото общество. Не, че това ще ги утеши, но поне няма да имат повод да се чувстват допълнително наранени.

Едва ли такава грижа ще натежи толкова на бюджета. Защото след като едно семейство показва цивилизованост от най-висша степен, значи и държавата трябва и може да демонстрира цивилизованост.

Иначе пак ще търсим донори навън, а тук хората ще продължават да се чувстват усъмнени и омерзени от всеки призив за човешко съпричастие.