Из "Нови истински истории" - разкази
доц. Радка Гайдарова, дм
доц. Радка Гайдарова, дм
Лекар
Из "Нови истински истории" - разкази

Из "Нови истински истории" - разкази

"Нови истински истории" са реални, някои лично преживени, а друга част са от живота на психично болните. Посланието е да привлече общественото внимание към тези хора, за да получат подкрепата на държава и институции, с които да се облекчи техния живот, който е пълен с драматизъм. тел. 0878942239

    О Б И Ч
                            
                  "Да се даде на простия разумност,на юношата знание и разсъдливост."
                                                Притчи   Соломонови


        Скоро Васко щеше да навърши шеснайсет години. От както се помнеше живееше с дядо си. От него беше чувал, че има майка. Дори веднъж я видя, когато ги посети, но след това не се интересуваше и не питаше за нея. Знаеше само, че има дядо и това му беше достатъчно. Двамата живееха в пълно разбирателство.
        Старецът беше едър, с грубовати  черти, но имаше  нежна душа  и отдаваше цялата си любов на момчето. Животът им беше труден, изпълнен с лишения, но те бяха свикнали.
Като поотрасна, Васко  попита  веднъж стареца:
   -Дядо, аз имам ли баща ?
Изпитваше неудобство и дълго мисли, докато му зададе въпроса. Усещаше с детската си душа, че има нещо нередно с баща му, защото дядо му никога не  го споменаваше. Искаше да знае кой е , как се казва и защо не го е потърсил досега. Дядо му не говореше нищо и за дъщеря си – майката на момчето, но веднъж му каза, че има двама братя, които живеят с нея. Детето носеше нейната фамилия по баща – Смилев,  Васко Смилев. Сега чакаше с нетърпение отговора  на дядо си  и сърцето му лудо биеше. Старецът стоеше и пушеше. Когато чу въпроса на внука си, наведе глава и бавно каза:
    - Всеки, който се е родил има майка и баща.
                        
    - Кой е моят баща? – отново попита момчето, като гледаше напрегнато възрастния човек.
    - И аз не знам кой е – промълви той, като отмести поглед.
    - Не може да не знаеш- каза отчаяно момчето.
   - Ами то стана така- продължи неуверено дядо му.- Преди години майка ти напусна училище и изчезна от вкъщи. Не се появи дълго време и нищо не знаехме за нея. Къде е? С кого е? Ти като се роди, я питахме  кой е баща ти, но тя каза, че не знае защото живяла едновременно с двама мъже. После говореше повече за единия от тях. Мисля, че той е баща ти.
   - Къде е той сега? – попита момчето.
   - В затвора – отговори дядо му.- За кражби. Не излиза от там. Щом го пуснат започва пак да краде и го прибират отново. Вън от затвора не може да живее, защото не работи.
    - Ти виждал ли си го? – попита Васко.
    - Веднъж го видях. Майка ти го беше довела.
    - Той баща ли е на братята ми?
   - Не е. Те са от други мъже – отговори старецът.
   - Сега майка ми с кого живее?
  - Ох, стига си ме питал, не ми се говори за това. Никога не съм одобрявал поведението на майка ти.
  - Добре, дядо няма повече да те питам. Не ме интересува нито тя, нито баща ми. Чу ли? Не искам и да знам за тях! Аз имам само теб и това ми стига.
  - Ти имаш само мен, но аз съм вече стар, а ти си още малък и ако нещо ми се случи и ти останеш сам, кой ще се грижи за теб?
  - Нищо няма да ти се случи. Ще живееш, докато порасна за да мога сам да се грижа за себе си.
    Васко беше слабичко, високо момче, стеснително и затворено и така се беше вкопчил във възрастния човек, че никой не можеше да го отдели от него. Друг близък нямаше, освен вуйчо си, братът на майка му, но него рядко го виждаше – беше моряк и плаваше по корабите. Затова връзката между дядото и внучето беше много силна. Не можеха да живеят един без друг!
        Понякога детето се замисляше и за това какво е да имаш майка, колкото и да не му се говореше за нея. Натъжаваше се щом чуеше децата да говорят за своите майки, които им даваха пари, купуваха им дрехи, правеха им подаръци. Най –зле се чувстваше, когато в междучасията другарчетата му тичаха да си купуват закуски от училищната лавка, защото и на него му се искаше, но знаеше, че дядо му няма пари и никога не го молеше да му даде. Понякога някое дете го черпеше с вафличка или сокче, но рядко. Това го правеше мълчалив и затворен и когато в междучасията те се втурваха навън, той оставаше в класната стая. Дядо му не подозираше за вълненията на внука си, защото той не му казваше.  
    Старецът все повече остаряваше и животът на двамата ставаше по – труден. Възрастният човек започна да се замисля какво ще стане с внучето му, когато си отиде от този свят?
      Един ден реши да го срещне с майка му. Да знае тя, че има още едно дете, за което трябва да се погрижи, ако остане само. Написа й писмо да дойде и види сина си. Питаше я защо не го е потърсила досега? Съветваше я да го вземе при себе си, защото вече е стар и ако рече Господ може да го прибере и момчето ще остане само.
Изпрати писмото и започна да чака, но отговор не получи. Тя нито се обади, нито дойде да ги види. „ Щом тя не иска да дойде, ние ще отидем при нея!” – реши един ден възрастният човек. Извика момчето и му каза:
     -Ще идем при майка ти. Тя трябва да види какъв син има. Ами тя не те познава! Утре може да се срещнете и няма да знаете, че сте майка и син! Това не трябва да се случва!
    -Не искам да ходя при нея, дядо – каза момчето. – Каква майка е щом не ме е потърсила досега?  Аз не познавам и братчетата си!
  -  Ще идем да се запознаете – настояваше дядо му.- Силите ми отпадат малко по- малко, не виждаш ли? Ако умра, оставаш сам.
 - Не говори така, няма да умреш. –изхлипа момчето и очите му се насълзиха. Спусна се и прегърна дядо си.
     Старецът искаше тази среща да стане на всяка цена. Да види с очите си! Момчето не заслужаваше да бъде пренебрегвано: тихо, кротко, разумно и не създава никакви проблеми.  И майка му не го заслужава!  Тя може само да се радва, че има такова добро дете!
      Една сутрин дядо и внуче се качиха на влака и отидоха в града, където майка му  живееше с братчетата му на квартира. Намериха жилищната кооперация и позвъниха на вратата на един апартамент на четвъртия етаж. Сърцето на момчето лудо биеше! Как ли ще го посрещне тя?  Как ли изглежда? Беше я виждал преди седем –осем години, но беше я забравил.
      Вратата бавно се отвори и  пред него застана висока, слаба жена със сив цвят на лицето,  с рядка кестенява коса, която стърчеше несресана. Беше небрежно облечена с избелял памучен пеньоар, обута със стари домашни чехли. Държеше запалена цигара. Погледна ги с изненада и задържа погледа си на момчето. Сякаш се чудеше как да постъпи. Пръв се обади дядо му:
  -Няма ли да ни поканиш да влезем?- попита той.- Водя ти Васко. Не сте се виждали отдавна, та рекох… Писах ти писмо, но ти не ми отговори.
   -Ами влезте – каза тя,  като неохотно се отдръпна от вратата.
 Гласът й беше нисък, равен. По лицето й мускулче не трепна, нито се развълнува от срещата с детето си. И Васко не се зарадва, че я вижда. Беше му чужда и безразлична.
    Влязоха в бедно обзаведено жилище. В стаята имаше две легла, застлани с одеала и маса на която стоеше бутилка с ракия, чаша и пепелник, пълен с фасове. Седнаха около масата и тя се настани срещу баща си, като избягваше да погледне сина си. Дядо му незабавно пристъпи  към целта на посещението
   -Веске, чувствам, че остарявам. Скоро ще стана на осемдесет години. Всичко може да се случи. На кого ще оставя това дете? Кой ще го гледа? Той ти е син. Малък е да живее сам. Трябва да го прибереш.
Настъпи мълчание, после тя каза,като вдигна глава.
   -Не мога да го прибера.
 Отговорът й беше категоричен и нямаше да отстъпи.
– Имам още две деца, семейството става голямо, пък и не знам дали ще се съгласи мъжът ми.  
 Старецът се втрещи от изненада! Заболя го заради момчето.  Душата му се сви от мъка. Да се откаже от детето си! Беше нечувано!
  -Но той си няма никого! – изкрещя той, като я стрелна с поглед, изпълнен с възмущение!- Как ще го изоставиш? Знаеш ли какво добро дете е? Няма с нищо да те затрудни!
- Не, не, не мога- каза тя, като стана от стола намеквайки, че разговорът е приключил.
 Васко скочи.
   -Дядо, казах ли ти да не идваме? Ставай да си тръгваме!
  -Чакай, чакай – обърна се той към момчето. –Разговорът още не е свършил.
  -Свършил е – каза Васко и започна да го дърпа за ръката. – Ставай, ставай! Тя и да ме иска, аз няма да дойда!
  Майка му мълчеше, забила очи в земята. Нищо не трепна в душата й –ей-така, поне малко! Беше безразлична към детето. Допълнителен товар! Затова, когато дядото и внукът си тръгнаха не ги спря, а с облекчение затвори вратата след тях.
    Старецът много се разстрои  от тази среща. „Толкова студена и безчувствена жена! –мислеше си той. – Тя може и от жилището да го изгони като умра. От нея  всичко може да се очаква!”
    В следващите дни той усилено мислеше какво да направи за внучето си, за да не остане на улицата. Синът му имаше жилище, а дъщерята не го заслужава. Тях щеше да ги лиши от наследство и да даде апартамента на момчето. „Тогава мога спокойно да затворя очи.” – помисли си той и се почувства по-спокоен и доволен, че е намерил решение.
 На следващия ден отиде при нотариус и направи завещанието.
       Наближаваше рожденият ден на момчето. Дядо му реши да му направи подарък. Купи му велосипед, за който отдавна мечтаеше. Знаеше, че ще го изненада и зарадва. Когато дойде този ден, Васко се събуди развълнуван. „Какво ли ми е купил дядо?”- помисли си той, защото знаеше, че на този ден,  той винаги го изненадва и му подарява нещо – топка, бонбони. Стана от леглото и се отправи към стаята на дядо си. Щом отвори вратата пред него блесна голям, красив велосипед. Толкова се зарадва, че плесна с ръце :
 -Дядо-о!- извика той и се спусна към леглото на стареца. Надвеси се над него и го докосна с ръка, но той не помръдна. Беше издъхнал в съня си.
 

Мнения

23 яну 2017 11:02

Хареса ми!Браво!

Благодаря както за разказа, който би трогнал всеки който го прочете, така и за публикуваните статии, в които пространно , точно и с аналитичност правите дисекция на поведението на млади и стари, разглеждайки го през обектива на традициите, историята и съвремието. Успех!