Публикация

Себеразголване до болка


Винаги съм се питала защо орисниците са ми отредили точно тази съдба?! Да съм силна и много слаба едновременно. Да страдам повече, отколкото да се радвам. Да постигам всичко с много, много труд...
Но все пак, както в приказките, да започна от самото начало...

Според разказите на родителите ми съм била първо желано и чакано бебе, което уж заспива, но щом го оставят в кошчето, започва да плаче неистово, ала вземат ли го на ръце, се умирява и усмихва подкупващо.

Помня, че на 6 години децата ми викаха „доматените колчета”, защото краката ми бяха като две клечки, независимо от факта, че ме обличаха с по-няколко чорапогащника, „за да не злословят хората, че не ме гледат, както трябва”.
А близките ми ме гледаха и хранеха уверявам ви добре, но просто аз си бях злояда и един залък в устата бях готова да „премятам” с дни или пък да връщам всичко погълнато обратно и то веднага.

На тази възраст, в провинциален български град, където живеехме заради работата на баща ми, светла му памет, ми откриха вроден порок на сърцето, след прекарана бронхопневмония.
На тази възраст постъпих и за първи път в болницата с декомпенсация, след едно яко пръскане, през зимата, на чешмата в детската градина с вода.
Това, което помня от тогава ясно и до днес, е - баща ми застанал на вратата, аз с кислороден апарат срещу него как се разплаквам.
Това май бе първото чудо, защото татко ми по спешност са го извикали да се върне от занятие от някъде си в страната, за да се сбогува с мен. А аз пък съм оцеляла.

След две години страхове, болка, размисли, консултации, прегледи и т.н. сме се преместили в София, защото лекарите са били категорични, че трябва да ми се направи наложително сърдечна операция. Иначе са ми давали живот само до пубертета.
И така ...приеха ме в тогавашната Трета градска болница, на 8 години, тежаща – 16 кг.
Помня как лекуващият ми лекар разпореди на сестрите да пускат майка ми при мен, винаги когато идва - „защото жената може и да не си види живо детето си след операцията”.
Била съм слабушко, с къдрава тъмна коса и с тъмни живи очи, който попитал, когато са ме водели към операционната, „Защо не са ми взели чехлите? С какво ще ходя след операцията”.
Нямам спомени, но по разкази на родителите ми съм заявявала, че искам като порасна да стана балерина и винаги, когато съм изгаряла от температура, съм започвала да танцувам, а в последствие в годините пък да готвя.

И така се случи второто чудо, че съм издържала операцията, в което почти никой не е вярвал. Помня третият ден след нея.
На родителите ми лекарите не са смеели нищо да кажат, докато не са били сигурни, че съм прескочила „трапа”. Но те в страховете си, да се уверят лично жива ли съм или не, са намерили начин да се „вмъкнат” в реанимацията при мен.
И когато, отваряйки очи, ги видях, започнах да плача, че искам вкъщи. После помня суматохата. Тях как ги изгониха. Чух думата „консулт” и се събраха много доктори около леглото ми. Накараха ме да си вдига лявата ръка или крак и аз не можах. Диагнозата бе мозъчен инсулт и парализа на лявата половина на тялото.

И докато лежах в болницата ме заразиха с хепатит. Хайде с мама в инфекциозна болница, където напълно ме излекуваха. Но там плачех много, че тя яде хубава храна, а аз - диетична.
После последваха санаториум в Банкя, рехабилитации в централната баня и така, две години след моите връстници, тръгнах на училище.
Имаше моменти обаче, в които не исках и да ходя, защото ми викаха – „куца”, „саката”, „ти не може да играеш с нас”, „стой настрана”, „ти не си като другите” и т.н.
 
Израствах хем силна, хем слаба. Бях външно нафукана, но в себе си дълбоко уязвима, ранима и комплексирана. Бях искрена и пряма, а това никому не се харесва.
Тогава четях много, докато децата играеха навън. А мечтите ми бяха спасение от действителността.

Исках като завърша гимназия да кандидатствам журналистика. Помня, когато прочетох на баща ми с гордост първото си стихотворение (бях на 10 години) и той как ме попита откъде съм га преписала, аз как на мига го скъсах, за което и до днес съжалявам. Помня как близките ми ме убедиха, че за жена (със здравословни проблеми), е по-добре по-спокойна професия – на бюро.
Е, послушах ги и завърших ВИИ „К.Маркс” тогава, сега Институт за световно и икономическо стопанство.
И макар, че бях различна от другите, с гордост заявявам, че не отсъствах от нито една бригада, по време на следването си. Даже нещо повече, ние, казвам го пак с гордост, момичетата изпълнявахме нормите на момчетата, които спяха под/върху кофите и чувалите, след нощните купони и запои. Бяха незабравими времена и мигове. Завърших и започнах работа в едно външнотърговско дружество.

Там, след едни профилактични прегледи, започнах да получавам у дома едни писма, бяха като канонада по време война – „явете се в болницата за преглед”.
Те идваха, аз ги хвърлях или късах, без да им отдам нужното внимание.
До деня, навръх 60-годишнината на баща ми, в който рано сутринта просто ми заявиха по телефона, че трябва да се явя в болницата, защото имам рак на... Явно бе им писнало от мен. Държах телефонът и сякаш думите не стигаха до съзнанието ми. После действах като робот през целия ден. Но колкото и да се стараех, не удържах, не устисках и споделих с някои близки това, в ресторанта вечерта, където бе празненството. Естествено тържеството после се превърна в плач у дома. Даже в един момент аз се сепнах и заявих, че не съм умряла още, та да ме оплакват отсега и така...

След биопсията ми казаха, че трябва да се направи конизация. За щастие диагнозата бе карцином на място. За тези няколко месеца до операцията аз преписвах като луда английски учебници и стигнах мечтата на всяко момиче – 53-4 кг, дрехите се люлееха на мен. Но за миг не ми минаваше през мисълта, че ще умра. Не просто не мислех за това, просто не мислех за нищо – честно.
Оперираха ме, татко ме свали от носилката, поради липса на санитари. След дни започнах да помагам на жените в стаята. Едни умряха, други оживяха, докато бях там. В тоалетната на болницата „обречените”, така сами те се наричаха, водеха разговори от които „драйфах” дълго и треперех с дни. После бях години на диспансерен отчет.
И това бе третото чудо, че оцелях.

Върнах се на работа. Дойде промяната. Започнаха да се вихрят... не искам и да говоря...
Напуснах работа, защото имах единствено свои – гордост и себеуважение и нищо друго.
Баща ми изрази учудване като му казах, че са ме съкратили. След време му признах истината все пак, че сама съм си тръгнала.
Отидох на борсата. И започна ходенето по мъките. След два месеца грубо казано „от гладуване”, на сметки - ядях при нашите, мургави събратя ми открадната първите пари от борсата. Казах си „майната му”, важно е, че съм жива и здрава.

Ходенето по мъките нямаше край. Дори за продавачка на хляб искаха до 24-годишна възраст и владеене на англ. език, а аз го зная и досега дотолкова, доколкото да избегна да ме набият някъде. Не исках да съм никому в тежест и си търсех сам-сама работа по обяви, но винаги оставях у дома координати, къде съм отишла, не дай си боже, ако се случи нещо с мен, да знаят къде да ме търсят.

И както става в приказките, точно когато борсата ми изтече и аз бях в пълна безпътица човек, познат, не близък роднина, в най-трудния час за мен ми подаде щедро ръка и аз оттогава и досега се занимавам с това, което тайно от родителите си дори завърших като второ висше образование - журналистиката. Благодаря на него и на хората от редакцията, които повярваха в мен.

Но сега, ако остана без работа, вече трудно ще си намеря такава, поради възрастта си, нищо, че по душа и призвание съм здравен репортер, а това е професията, която, ако мога, и в следващия си живот ще избера, защото тя е моя живот и съдба.

От личния ми живот явно орисниците са решили да вземат всичко, та нали две хубавини няма на едно място, за сметка на това, което са ми дали да изпитам, за да стана уж по-силна. Е, това, че куцам ме остави сама в семеен план, но аз не страдам, защото това не е мой проблем, а на слабите срещу мен хора от мъжки пол. И докато аз куцам с крак, други куцат с глава...

Иначе какво друго да ви разкажа за себе си - и щастлива, и нещастна съм в живота. И силна, и слаба съм едновременно. Много загуби понесох в личен план. Не знам дали са ме направили по-силна. Но понякога, за учудване на колегите, сълзите ми се стичат сами по време на пресконференция или друго събитие без да мога да ги спра, защото се поставям на мястото на тези срещу мен. Какво да се прави – живот...

Спомних си и нещо друго сега - как малко преди смъртта си баща ми сподели, че има грях към мен, защото лекари ги карали да отидат за моята операция в Чехия, а той убедил майка ми, че в непозната страна, при чужд език ще са като дърво без корен. В разговора ни тогава аз бях категорична, че е постъпил правилно, защото всяко нещо тежи на мястото си. А моето е тук – в България.
Оставам с благодарност към съдбата, към родителите ми, към хората, с които работя, и към всички български лекари, помогнали ми не един път, но не само на мен, а и на много други хора, и за които професията е съдба и призвание.

Оставам с най-искрени и топли чувства към д-р Илиев, проф. Димитров (и двамата вече покойници) към д-р Ралчева, проф. Черноземски, доц. Владов и към всички останали лекари, сестри и санитарки, чиито имена дори и да съм забравила, но за които помня, че Хипократовата клетва не е само писано слово, а верую - кредо в живота.

Румяна Маринова, София

 

 

" }-->

Коментари