Някои хора влизат във властта с комплексите си, които имат израз в тяхното поведение, в отношението им към хората и определят авторитарния им стил на управление. Често те са с тираничен характер. Това определя и тяхната свръхамбициозност и властолюбие, без да имат необходимите качества.

      През 1907 година видният австрийски психоаналитик Алфред Адлер публикува първата си работа „Върху малоценността на органите”. Идеята, която разработва в този труд е комплексът за малоценност, появил се у всеки човек с телесен или психически недостатък.

    Телесното заболяване или увреденият орган, от който човек изпитва неудобство поражда стремеж за компенсация чрез свръхразвитие на друга дейност, която да превъзхожда неудобството и преодолява стигмата, тъй като на базата на физическия и психически недостатък се появява чувство за непълноценност и отрицателна самооценка.

Пример. Ако човек е инвалид и страда от  дискомфорта, който му причинява болният орган, той насочва усилията си да развие други качества - да стане добър музикант или да постигне отличен успех, за да компенсира неудобството.

   Друг пример са параолимпийците. Млади хора с тежки увреждания или липсващи органи, затрудняващи ежедневието им, проявяват силна воля, пословично трудолюбие и желязна дисциплина, за да постигнат високи резултати в спорта, печелят олимпийски медали, с което превъзмогват комплекса за малоценност.

      Колкото по-силно е малоценостното изживяване, толкова по–изразен е стремежът  на страдащия да се изравни или надмине другите.

      Теорията на Адлер е свързана повече с детската възраст, която е благоприятна почва за поява на комплекси, тъй като децата  са с неукрепнала психика, лесно раними, емоционални и страдат от всеки недостатък, който имат. Ако заекват или поради заболяване  имат някакво нарушение в движенията, често са прицел за присмех от съучениците си. От лошото им отношение или обидите, които са принудени да търпят, стават потиснати, затварят се в себе си и развиват комплекси за малоценност. Затруднява се  общуването с връстниците им и само  развитието на друга дейност при неукрепналото дете, може да го изведе от тази ситуация.

      Комплексите за малоценност могат да се появят и в зряла възраст.

   Свръхамбициозни личности със скромни умствени възможности, незабележими и невзрачни, полагат неимоверни усилия да се издигнат,  да заемат  по-висок пост и ако това им се отдава трудно,  развиват  комплекси, които имат различна изява,  но се стремят към едно – себеутвърждаване!  За такива народът казва: „Сбъдна селската си мечта да стане  министър.” И понастоящем един депутат, една невзрачна личност, настоявал пред премиера да го направи министър, без значение на какъв отрасъл! И той го направи без да притежава нужната компетентност.

В съвременното общество е налице срив на ценностната система. Онова, което е било ценност в миналото се е съдържало в духовната сфера: добро образование, висок морал, култура, талант, а днес ценностите са изместени в материалната сфера: пари, имоти, високи постове. Ламтежът за пари е пословичен!

     Домогванията до властта и до високия пост се превръщат в самоцел, на която някои комплексари служат през целия си живот. За тях високата длъжност е мечта, блян! Най–после ще бъдат забелязани! Робуват на такъв егоцентризъм.  Колкото една личност е по-посредствена, ограничена и ниско образована, толкова по–неистово желае властта и издигането си, без да може реално да прецени възможностите си. В наши дни във висок процент от хората, високият пост се заема от искащите, а не от можещите. Последните са натикани в ъгъла, а техният интелектуален потенциал се задушава. Той предизвиква дискомфорт  в кариеристите, които проявяват  завист към всички  стойностни и ерудирани хора, защото са заплаха за постовете и службите на случайно сдобилите се с тях.

   Част от  искащите власт изпълзяват от нищото. До вчера  неизвестни, вземайки властта, което и за тях е изненада, започват да се държат високомерно, променят се, загрубяват, т.е. избиват комплекси. Това е начин да прикрият своята непълноценност, защото  срещайки се с различни хора,  имат възможност  да осъзнаят  дефицита на знания, ниската си култура и ограниченост. Те намразват всеки, който ги превъзхожда и водят  борба за отстраняването му  от пътя си.  Демонстрират надмощие, преписват си качества, които не притежават и всичко това, съчетано с егоизъм и с усещане за недосегаемост. Служат и работят само за личните си интереси при пълно отсъствие на общностното чувство.

       Заемайки желания пост или служба, вече са забравили предизборните си обещания и се занимават само с безплодна  партийна работа. Към поста си се отнасят като към лична собственост, която ревниво пазят и считат, че тя им се полага и не трябва да им се отнема. Разширяват  управленческите си  методи, злоупотребяват с тях, уволняват дори от разстояние хора, които не харесват и назначават на техните места роднини, приятели, които могат да са и малограмотни, да нямат ценз, но това на кого пречи, кой ще го забележи? Считат, че това е тяхно право. Сервилни  към висшестоящите, от които зависи службата им, те презират обикновените хора – техните избраници. За тях е валидна поговорката  „Горе лази, долу гази”.

      Достигнал високия пост, днешният кариерист придобива много екстри, за които не е сънувал. Знае, че нищо не се контролира и започва да краде, става милионер, купува имоти у нас  и в чужбина, обикаля света, яде на народната софра, кара скъпи коли  и всичко  прави с  парите на народа, за което никой  не му  иска отчет! За тези престъпления осъдени и пратени в затвора няма! Разслоението в обществото се задълбочава: много богати – милионери и много бедни, които загиват от глад.

   България е имала и велики мъже, които са правили голяма политика и са изградили нова, следосвобожденска държава. Били са високо образовани, мъдри и истински патриоти.  Политическата традиция у нас след Освобождението се е състояла в това да се търсят известни личности, които да й осигурят по–голям престиж и международен авторитет, затова за министри са били избирани хора, завършили в чужбина – професори, учени. Но и към тях са се отнасяли с цялата строгост на закона. От 190 души заемали постове на министри в първите години след Освобождението, повече от половината са съдени, интернирани, емигрирали, а 38 са загинали  докато са били на власт.

Ето някои:

Петко Каравелов. Министър–председател на България четири пъти: през 1880 г., 1884 г., 1886 г. и 1901 г. – брат на големия революционер Любен Каравелов. Учил в Историческия факултет в Москва, и се дипломирал успешно като юрист. През някои от годините на управление е работил без да получава заплата. Според нашия голям финансист Атанас Буров не е откраднал нито стотинка!   Честен, лоялен, държавник и патриот.

Васил Радославов. Два пъти министър – председател на България. През 1886 год . след абдикацията на  княз Александър I Батенберг и през 1913 - 1918 год. Следва право във Виена и завършва в гр.Хайделберг – Германия. Високо образован държавник и политик.

Стефан Стамболов. Министър – председател на България от 1887 до 1894 год. По време на управлението му страната се намира в икономически  и културен подем. Известен с мащабното си строителство, той построява ж.п. линиите София – Виена, Бургас – Истанбул, строи пристанища, банки, обществени сгради, училища, университети. Бележит държавник! Жестоко посечен през 1895 година.

Проф. Богдан Филов. Министър – председател на България от 1940 -1943 год. и регент на малолетния цар Симеон II. Блестящ учен. Завършил археология  в Германия, специализирал във Франция. Разгръща широка научна и изследователска дейност в нашата страна за тракийската цивилизация. Поставя основите на археологията,  директор на Археологическия музей. Високо ценен в чужбина, където и до днес трудовете му се преиздават.

Бележити учени и големи политици, които са оставили  трайни следи в Пантеона на Българската история, а днешните ще бъдат бързо забравени  или ще имат печална слава. Трагично е това, че със своята посредственост, егоизъм, кариеризъм, ограниченост и ниска култура те задържат развитието на страната, вредни са и пречат на прогреса.