Мисли за милосърдието
Сиво, черно и свещица - публицистика от проф. Златимир Коларов
Сиво, черно и свещица - публицистика от проф. Златимир Коларов
Страница
Мисли за милосърдието

Мисли за милосърдието

Публикуван във в. „Словото днес“, бр. 7 (674), 25.ІІ.2010 г., год. ХVІ, стр. 4

Една сутрин на път за работа невзрачна сива кола ме засече на кръстовището. Сепнах се и натиснах клаксона. Шофьорът – невзрачен, сив като колата си човечец, ме напсува и отпраши със сивата си таратайка. Включих радиото, за да заглуша обидата, и чух подробностите на убийство, извършено по особено жесток начин. И заваляха черни новини... Изключих го и ме връхлетя вълна от яростни клаксони, че се бях забавил няколко секунди на светофара... Разтреперан и вбесен, натиснах газта, за да отида навреме в клиниката и да лекувам осем часа нещастни хора – със знания, умения и опит, и най-вече със състрадание и милосърдие, както са ме учили, както го чувствам, както поначало трябва да се лекува. Точно в този момент не знаех как ще го направя. По-точно нямах никакво желание да разговарям, камо ли да лекувам когото и да е. Същото чувствах и по време на рапорта. После влязох в болничната стая, заслушах се в оплакванията на болните и забравих уличната случка. На връщане от работа си я спомних. Спомних си и че много хора ми бяха благодарили този ден...

Често се връщам към тази сива случка. Ако шофьорът беше мутра, щях да му простя – от него друго не се очаква, но не мога да си обясня яростта и злобата у един невзрачен редови сив човечец, който мъкне, като всеки един от нас, сивото си ежедневие и поради контакта с трудните и сивите неща би трябвало да познава грозотата на черното в живота...

Тази и други подобни случки ме карат все по-често да си мисля, че все по-малко са нещата, които ме карат да се чувствам горд, че съм българин. Ярките примери от детството – история, герои, Възраждане, представи за красота, надежди, идеали..., се топят в талазите на черната хроника, жълтите новини, чалга културата, реалити и шоу програми, политическите пререкания... Пословичната индивидуалност на българина надскача крайна възможна точка, зад която е безподобният егоизъм на борещия се да оцелее в джунглата дивак. И възникват въпросите: защо, какво, как... И най-вече – докога? И има ли надежда нещо да се промени в този безумен, абсурден свят?

Като лекари се борим за всяка клетка, всяка капка кръв и всяка секунда, 

подарен на болния живот, а виждаме от екрана военачалници, които с едно повдигане на веждите избиват хиляди и после се извиняват, че видите ли, бомбата паднала погрешка на някакъв пазар и убила няколко жени и толкова деца... Но какво да се прави – вдигат безразлично рамене обезумелите военни – случват се подобни неща, все пак е война, а не новогодишно парти! Или пък – пиян прегазва на спирката няколко деца и още толкоз старци. Ще го задържат двайсет и четири часа и ще го пуснат, за да успокои съвестта си с още няколко ракии. Защо да се мъчи човекът в затвора, все пак си е човек, и той си има гражданските си права – разбирай да пие и да гази...

Тези случки затвърждават мнението ми за безнадеждност и усещането, че живеем в обезумял, абсурден свят, в който няма място за надежда.

И изведнъж, като свещица в тъмнината, проблесна нещо, с което се сблъсках наскоро. Член съм на комисията, която разглежда документите за безплатно лечение на болни, нуждаещи се от скъпоструващи лекарства – около 2500 лева на месец, години наред, нещо, което почти никой не може да си позволи не само в България, но и в света. Запознах се с двадесетина деца, лекувани със средства, събрани от „Българската Коледа”. Всеки, дарил един, два или три лева, бе помогнал на тези деца да се чувстват здрави, а родителите им – щастливи... Ако не беше „Българската Коледа”, децата и родителите нямаше да имат този шанс.

И втората свещичка в мрака – концертът по набиране на средства за децата от Хаити. В началото на концерта си помислих: „Ще издържи ли българинът този тест?...” Отговорът за мен беше: „По-скоро не, няколко хиляди и толкоз...” Като започнаха да се сменят цифрите с набраните до момента средства, първо се сепнах, после се учудих, накрая се замислих. Синът ми, който е на десет години, няколко пъти набра номера, аз и жена ми също... Ние тримата бяхме една трошица от тези, които стояха зад цифричките, които се премятаха като палави хлапаци в долния десен ъгъл на екрана.

И си спомних епопеята по спасяването на българските евреи в най-черния момент на войната; случката, която ми разказа една колежка на майка ми – еврейка, качена със семейството ù на конските вагони, и съседите, които им носели бохчи с храна и мляко и бедна старица, която ù подала една свещица и един кибрит, нямала какво друго да им донесе, – За да си запалите свещичката и да ви бъде светло, защото – казала тя – там където отивате, може да бъде тъмно... Спомням си друг мой пациент евреин, който оставил всичките документи и бижута в един куфар на съседа си, единственият човек, на когото можел да разчита, между другото съседът му бил националист и бранник, и след войната пациентът ми получил непокътнати всичките си вещи и ми каза: „...особени хора сте вие, българите. Тук съм се родил и не мога да ви разбера...”; спомних си и българските медицински сестри и лекари от Българския медицински корпус по време на войната, които еднакво са лекували ранените от едната и от другата страна на бойното поле – всеки, който е бил докаран, е бил лекуван, без значение какъв е бил цветът на униформата и пагонът на войника...

Образите на спасените деца от „Българската Коледа”, скачащите по екрана цифрички, надскочили половин милион за два-три часа, синът ми с мобилния телефон в ръка, заслушан в гласа отсреща, мисълта за нашите лекари и сестри от Българския медицински корпус ми действат целебно. И си мисля – все пак надежда има...

Публикуван във в. „Словото днес“, бр. 7 (674), 25.ІІ.2010 г., год. ХVІ, стр. 4
Повече от проф. Коларов вижте на личния му сайт: www.kolarov.bg

 

Реклама

Мнения

19 дек 2016 14:54
Михаела Илиева
19 дек 2016 14:54

Моята прабаба често казва - едно време ако някой човек ти протегне ръка, се здрависваш с него, а сега видат ли протегната ръка се обръщат на другата страна.

19 дек 2016 14:41

Илиев и ти като чукча - пишеш ама не четеш. Аман!

19 дек 2016 14:07
Михаил Христов
19 дек 2016 14:07

Илиев, за друго става дума тук. Не ни занимавайте с глупости.

19 дек 2016 13:27

Какво ти милосърдие, брат брат убива за парче земя, овълчили сме се ептен. Иначе браво на професора, че ни припомня, че сме човеци, ама кой да чуе

19 дек 2016 11:46
Стоянка Пеева
19 дек 2016 11:46

Влязох за нещо съвсем друго, но с голямо удоволствие прочетох разказа на професора.Нямам търпение да има още.