Публикация

За Иван Динков и победата

Уважаеми читатели, представям ви началото на сценария за 54-минутен документален филм „Навътре в камъка”,който беше представен през есента на 2014 г.


„Иван Динков е един от най-противоречивите за официозите на социалистическата съвременност, а за колеги и читатели – един от най-чувствените, най-дълбоките и най-мрачните поети от Априлското поколение, към което е причисляван. Животът му е пример за житейски неволи, провали и възходи, физически страдания, духовно извисяване, морално-философски проникновения и гражданска непримиримост с лъжата, пошлостта и продажността. С безапелационния си хуманизъм стихът „Никоя победа не връща мъртвите!” го поставя над Христо Ботев със стиха – „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!”, защото не оправдава смъртта по какъвто и да е повод, под каквато и да е форма...”

Когато Белла Цонева прочете сценария, ми каза да не сравнявам Иван Динков с Христо Ботев. Отговорих ù, че не сравнявам Иван Динков с Христо Ботев – личности и таланти от техните величини не могат да бъдат сравнявани, могат да бъдат само поставени една до друга, като икони от олтара в Храма – всяка проникновена, всяка величава по своему... И в случая не ги сравнявам, а ги цитирам и разсъждавам върху смисъла. Представям на вниманието ви част от разсъжденията, които ме подтикнаха да напиша сценария, трупани и осмисляни в продължение на години, отразени на няколко места в книгата „Отблясъци от далечни светкавици”, отпечатана през 2000 г., посветена на „Загиналите в Косово християни и мюсюлмани, на майка ми и баща ми, които са го преживели...” (за майка ми и баща ми визирам Втората световна война):

Уводни думи - за победата 

Човешката история е низ от битки и победи, битки и победи, битки и победи – хиляди години..., робовладелството завършва с победа на феодализма, феодализмът с победа на капитализма, капитализмът с победа на социализма, социализмът с победа на капитализма, тероризмът с победа на..., всъщност всичко е било тероризъм – жесток, кръвожаден, безпощаден..., в името на нещо, нещо неясно и мъгляво, нещо неосъзнаемо, нещо неозначаващо нищо, но гръмко прокламирано: смърт на враговете, свобода на народа, възход на родината, изконно право на народа, права на човека, възстановяване на историческата правда, равноправие и справедливост (но след Победата!)... – празни, кухи думи, щом става дума за Победа, а не за Любов, Искреност, Съпричастност, Доброта... Като идеална теоретична постановка възнасяме „еволюцията”, а като практическа реализация отново и отново от тесния семеен кръг, през етажната вражда до широкия световен полигон, когато трябва да направим крачка по-напред, да се изкачим едно стъпало по-нагоре, прибягваме да изпитаната практическа формула на „революцията”. И занизва човешката История кървавата нишка: „революция – победа – победители – победени; революция – победа – победители – победени...” и пак, и пак, и пак...

За войната и военните...

Докато мислех за войната и победите, осъзнах, че загиналите в битките войниците заплащат с живота си чужди грехове, а оцелелите заплащат с душата си своите грехове на бойното поле, защото, преминал веднъж през месомелачката на войната, никога повече душата ти не ще бъде същата, и не знам кое е по-добро – да изгубиш живота си или душата, че яростта и злобата са най-лошите съветници на отчаяните хора, че ненавистта, страхът и слабостта се използват ловко от тези, които имат власт, за да превърнат кроткия малодушник в убиец, че кроткият малодушник винаги е жертва, че от кроткото му малодушие винаги страдат и загиват хора, че алчните лукавци лесно превръщат кроткия малодушник в хищник чрез човеконенавистни идеи с претенции за чест и благородство, че дългът има смисъл само ако служи на доброто на всички, а не на определени хора, че във военно време понятията дълг, чест и доблест са измислени от тези, които искат да властват над света с цената на чуждите заблуди и погубени надежди и съдби, че в една война няма победители, има само победени.

Осъзнах още, че войната обезличава еднакво и живите, и мъртвите – тотално, безнадеждно, безвъзвратно, завинаги. По време на войната и години след това няма лица, няма съдби, няма хора, няма минало, няма бъдеще, има само настояще с обезумели генерали, умиращи войници, общи гробове и братски могили на загинали незнайни войни, бежанци, преселници, потоци обезличени хора, тръгнали без посока из света... Че животът и делникът обезличават хората отвън, но им запазват индивидуалността отвътре, а войната обезличава хората тотално. И което е най-страшното, войната не обезличава толкова хората отвън, колкото отвътре – унищожава индивидуалността напълно, защото отнема най-ценното, което държи буден Човека в човека – Добротата, Надеждата и Търпимостта... Че войната е безвремие и винаги е еднаква – абсурдна и безумна. И няма никакво значение коя е тя – от тясното семейно поприще, етажна битка или от широкия международен полигон... 

За рефлексията от войната...

Докато пишех разказите за „Отблясъци от далечни светкавици” видях планини от кости, реки от кръв, пустини от разруха, бездни от страдания, океани с болка, галактики, изпълнени със смърт, съзирах само отблясъци от далечни светкавици, които багрят хоризонта в червено като пожар, като топла човешка кръв, виждах мълчаливи сенки на майки с черни забрадки, бащи със свити юмруци, за да не заплачат, старци, вдовици и сираци – колони обезверени хора, тръгнали да дирят сенките на мъртвите, за да им поднесат цветя...

И се питах:

– Помирисвал ли съм някога барут, за да пиша за войната?

И си отговарях:

– Първо, не е нужно да съм мирисал барут, за да пиша за войната, и второ – именно защото не съм помирисвал барут, ще пиша за след войната.

– Защо? – продължавах да се питам.

– Защото – продължавах да си отговарям – за мъртвите трагедията започва с мобилизацията и свършва на бойното поле. За живите трагедията също започва с мобилизацията, но продължава до края на живота...

– Какво знам за трагедията на оцелелите от войната, за да се опитвам да я опиша? Защо пиша за неща, които не познавам?

– Защото ме провокират. Писателят пише за нещата, които го вълнуват, дори когато не ги познава в детайли. По-важното е да ги чувства, мисля си. А най-важното за мен е да развълнувам читателя, да го провокирам да помисли и да оставя мъничка следа в паметта му, ако мога...

За кръстовете за храброст...

Кръстът за храброст е безподобна пошлост, недостоен начин да се превърне официално убиецът в герой, да се държи буден Античовекът в човека! Не свещенохулствам и не скверня нещо свято. Свещенохулстват военолюбивите мерзавци, които са измислили кръста за храброст и го връчват с почести на заблудените безумци. Кръстът се връчва от споменатите мерзавци – оглупели политици и озверели генерали, на войника, убил най-много хора от другата страна. В същото време техните колеги от другата страна връчват кръст за храброст на войника, убил най-много хора от първата страна. И в двата случая цената на кръста за храброст е човешкият живот. Вместо да гаси, кръстът за храброст подклажда омразата в човека. До следващата битка, до другата война...

За паметниците и майките...

След неуспеха на една война или революция, бъдещите управници обявяват предишната война или революция за несправедливи и за да възтържествува справедливостта – крещят те по събрания и митинги, – обявяват нова война или вдигат нова революция. След всяка война и революция новата власт разрушава паметниците на предишната и строи нови, обругава бившите и величае своите герои. От паметните плочи изтрива имената на предишните и на мястото им изписва имената на новите герои, руши старите легенди и твори нови по сценария на предишните... И всеки паметник вместо да гради мир, кладе война, защото поддържа живи спомените за войната, които жадуват за отплата. Всеки паметник на загиналите във войната е построен върху човешки кости и е споен с човешка кръв. Поради това само жените могат да разрушат един паметник, без да светотатстват, защото те са родили жертвите и само те имат правото да ги заклеймят или накажат, да порицаят или да запазят имената на свидните си хора, неопетнени от скверните слова на обезумелите политици и озверели генерали, за които човешкият живот е сведен до цената на гранитна прашинка. И само те могат да построят с камъните от паметника нов Храм на единствения бог, за когото човешкият живот не означава гранитна прашинка, а вселена – Бога на Любовта и Добротата, защото те са тези, които раждат. И дълбоко в земята под плочите на двора да заровят кръстовете за храброст, за да бдят сенките на мъртвите над Храма, а на олтара да поставят един до друг кръста, шестолъчната звезда и полумесеца (но едновременно и в трите посоки, а не само в първата!), за да почувстват внуците им величието на единствения бог, загрижен за човека – Богът на Любовта и Добротата. И по този начин душите им да се изпълнят с покой и по-късно да почиват в мир...

Това в най-общи линии са моите мисли за войната, победата и жертвите, съвпадащи или провокирани от стиха на Иван Динков, усещани и трупани в продължение на години като човек, като лекар с (вече) тридесетгодишна практика. Поради това не говоря за „Антикварни стихотворения”, „Признания пред Белла Цонева”, „Дневник”, „Спазми от Отечеството”, „Вятър по амвоните”, „Цветя за махалата”, „Хляб от трохи”, „Живот по памет”, „Навътре в камъка”, „Лична карта”, „Почит към литературата”... и т.н. – безспорни поетични и белетристични бисери в короната на българската литература. „Петте думи „Никоя победа не връща мъртвите” са неръкотворният паметник на Иван Динков, който го поставя на нивото на най-видните хуманисти на света. След този стих Историята коленичи и иска прошка със сведена глава – от майките и бащите, от синовете и дъщерите, от жертвите, от невинните... Със сухи очи те гледат от небето побелялата сведена глава на гузната История и мълчат. И мълчанието им е най-страшният упрек към нас – живите, които забравяме грозните уроци на Историята и изживяното от хилядите преди нас и продължаваме да воюваме, за да победим, без да съзнаваме, че с победата губим себе си...”

(Последните изречения са от края на сценария на документалния филм за Иван Динков.)

Докато пиша тези редове, пред очите ми е паметникът на поета в Градската градина в Пазарджик – вглъбен лик, тъмен мрамор, надпис „Никоя победа не връща мъртвите” и усещане за вечност...

Публикуван във в. „Словото днес“, бр. 12 (663), 21.ІV.2011 г., год. ХVІІ, стр. 13

Повече от проф. Коларов вижте на личния му сайт: www.kolarov.bg

 

Коментари

16 яну 2017 10:40
Стоянка Пеева
16 яну 2017 10:40

Но сега съм впечатлена

16 яну 2017 10:40
Стоянка Пеева
16 яну 2017 10:40

Прекрасен разказ. Не бях чувала за Иван Динков,