Публикуван във: в. „Quo vadis“, год. ХIII, бр. 12, 20.12.2012 г. – Първа част, в. „Quo vadis“, год. ХIV, бр. 1, 31.01.2013 г. – Втора част

Често чувам, че здравното обслужване в България е незадоволително и слабо и медицинското образование не е на нужното ниво... Като университетски преподавател и лекар с над тридесет години стаж ще призная с болка и неудобство, че и двете твърдения са верни в голяма степен. Ще се опитам да анализирам част от проблемите едновременно като професионалист и като човек, т.е. като потенциален потърпевш на здравните неблагополучия, които връхлитат и тресат здравната система и се стоварват върху болните в последните двайсет и повече години, без надеждата, че ще се решат, не скоро, а изобщо...

На отчетно-изборното събрание на Медицинския университет – София, преди време ректорът (б.р.- тогава, 2011г.) проф. д-р Ваньо Митев подчерта необходимостта от създаването на единна здравна и образователна стратегия в България като единствената печеливша стъпка при решаването на наболелите и натрупани с годините проблеми. Споделям напълно мнението му Ще го допълня с някои мои мисли върху темата за стратегията в образованието, здравеопазването, където съм отчасти компетентен, и като гражданин с житейски опит от многото контакти с много хора:

Задълбочено обмислената, детайлно планирана и прецизно реализирана стратегия за дълъг период от време е единствената вярна позиция, гарантираща успех и благоденствие в голяма степен, при малък риск от грешки, загуби и провали, защото нещата в живота стават с „надграждане” – всеки трябва да остави една тухличка върху съграденото от предходниците му и да е щастлив в края на мандата и живота си, че е бил полезен и градивен. Това важи при решаване на проблемите от тесните семейни рамки до широките мащаби на държавата и обществото, касаещо всички сфери на живота – икономически, финансови, политически и социални... Защото, за да стигнеш, трябва да знаеш къде искаш да отидеш, накъде да вървиш и как, а не да се луташ като кораб без компас в бурно море, в мъгливо време... Затова всеки човек и обществото трябва да си поставя ясни цели и конкретни задачи, да отчита и следи за тяхното изпълнение, т.е. да е наясно с резултата и цената на усилията, на изминатия път, на пътя, който предстои. Относно здравеопазването в тази насока сме свидетели точно на обратното – неясни и мъгливи цели, временни и половинчати необмислени задачи, които дават и половинчати резултати. Не искам да анализирам детайлно последното изречение – примерите са безброй, всеки би могъл да ги посочи, без да се замисля.

Идеята е друга – да анализирам няколко безкрайно прости понятия и истини, жертва на неправилна интерпретация, натоварени с неверен смисъл и превърнати в безсмислени идеологеми в последните години, обслужващи момента и моментни политици, а не генерална стратегия за развитието на системата – не само здравната, но и икономическата, и социалната, и изобщо. Една от тях е, че плановата икономика е социалистически абсурд, довел до пълен икономически провал не само социализма като цяло, но и всяко текезесе, фабрика, завод. Твърдят го хора, които явно нямат никакво понятие как се решават проблемите в света, които нямат никаква връзка и досег с институциите и стила на мислене на Запад. Провеждайки клинични проучвания, в последните десет и повече години съм в непрекъснат контакт и тясна колаборация със западни фармацевтични фирми и колеги ревматолози на практика от всички континенти. Категорично мога да заявя, че плановостта, планирането на кадри, средства и ресурси, създаването на прогнози и програми за реагиране, надминават многократно тези при социализма.

Дори западните централи и ръководства изпадат в бюрократична дребнавост да искат данни по даден проблем и мнение за тяхното решаване за след десет и повече години, което е невъзможно да се определи сега, тъй като животът стана изключително бързопроменящ се, динамичен, поради това и непредвидим – опитвам се да им го внуша, но те са непреклонни: питат и питат, докато получат що-годе смислен отговор. Така че планиране и плановост не са мръсни, а полезни думи. Трябва да се върнем към тях не само в сферата на здравеопазването, но и изобщо в живота. Най-простият пример в тази насока: разумният човек планира семейните финанси – колко получава, с каква сума разполага, какво може да си позволи – покупка или почивка, кое е най-важното, което трябва да си купи в момента, колко трябва да спести, за да задоволи следващите нужди – апартамент, кола, хладилник... И който планира далновидно, после се радва на добър успех и резултат.

В това отношение в продължаващото медицинско образование и здравното обслужване липсва каквато и да е стратегия относно най-наболелите въпроси, визия за тяхното решаване, план за решаването им в следващите няколко години.

Ще набележа най-съществените проблеми от моя гледна точка

Разкриват се нови университети, нови специалности, нови подспециалности, което е в приоритета и прерогатива на съответните университетски ръководства, без да се отчитат реалните нужди на страната от съответните бъдещи специалисти. И започва борба за прием на студенти, без значение приемните оценки, които много често не надвишават заветната оценка 3, защото държавата плаща „на калпак”, т.е., казано заядливо, на „глава-студент” или на „калпак-студент” (определена сума за всеки приет в съответния ВУЗ). По този начин се гарантират стабилността на университета и местата и заплатите на съответните преподаватели... Същото става и в сферата на здравеопазването – борба за приети в болниците болни, които от своя страна гарантират приходите на болниците, а не реалните нужди от здравна помощ на болните в страната.

Различни програми за следдипломно обучение на различните университети, отново несъобразени с реалните нужди от специалисти за страната – създават се голям брой специалисти, на които след това трябва да се осигури работа, а държавата не е в състояние да го направи. В случая се гледат нуждите на университета, а не на държавата. Щом държавата плаща, тя трябва да контролира процеса, а не изпълнителят – тя да възлага на университетите да обучат студентите и бъдещите специалисти, които са ù нужни, защото тя плаща, а не обратното. Класическата поговорка казва, че „Който плаща, той поръчва музиката...” В случая музикантът определя музиката, защото ще му платят, въпреки че публиката има нужда от друга песен.

Необходимост от Здравна карта на България, която да отчете реалните нужди на страната от болници и здравни специалисти

Преди двадесетина години болниците са били 240, реалните нужди са половината с оглед демографските промени в страната – около 120, сега са 400, концентрирани предимно в големите градове, накачулени като гроздове върху Здравната каса. Тя не може да поеме издържането им и издъхва, тъй като приходите са едни, а чакащите издръжка – много... Често чувам, че голяма част от проблемите ще отпаднат от само себе си (заветната мечта на всеки министър и чиновник – проблемите сами да се решат, без неговата отговорност и намеса), ако се създаде Втора и Трета здравна каса, за да се насърчи конкуренцията.

Според мен създаването на алтернативна здравноосигурителна система няма да реши кардинално въпроса, тъй като – и това според мен е и коренът, зърното на проблема.

Процентът от брутния вътрешен продукт, който се заделя за здравеопазване в България, е под 4%, а в другите страни е 6-8-10 до 12%! Едно е 10% в страни с висок брутен вътрешен продукт като Германия, друго е в България с нейния изстрадан мизерен брутен вътрешен продукт. При това положение и 100 здравни каси да се създават, проблемите ще се умножат, а няма да намалеят. Безспорно трябва да се създаде алтернатива на сегашната система на монопол на една здравна каса, но не трябва да се очаква, че тя ще обере всички луфтове и ще реши всички проблеми на здравеопазването в България, докато не се налеят пари в системата, за да заработи на пълни обороти. Не може Втората здравна каса да е „панацея” на „болките” на здравната система.

Ниското заплащане на лекарския и сестринския труд, изобщо на здравния труд в България. Вчера ми казаха обезпокоителни данни – в България са останали около 300 анестезиолози-реаниматори – едни от лекарите с най-висока квалификация в една от най-трудните и рискови медицински специалности. Всички други са напуснали страната, работят в чужбина. Изключително обезпокоителен факт – много скоро хирургичните клиники ще трябва за затворят, включително и отделенията за спешна хирургична помощ.

Същото важи и за сестрите. Решението е просто – да се вдигнат в пъти, а не в проценти лекарските и сестринските заплати. Като ще е конкуренция, да е – с тези на западните страни! Нали лелеехме за нея, издиганата в култ конкуренция, която ще реши всички проблеми на икономиката и изобщо на страната. Но не би – не издържахме, трябва да си признаем, че се провалихме. Не го твърдя аз, резултатите го доказват!

Лошият имидж на лекарите, създаван от медии с жълта настройка и жълти очила... Това демотивира, настройва негативно и отчайва и най-отдадените на професията си лекари. Не може човекът срещу теб да те гледа враждебно, а ти да го лекуваш всеотдайно! Процесът е взаимен – доверие за доверие, добра дума за добра дума. А лошата дума води и до лош ответ! Наистина има и корупция, и изнудване на болни в здравните заведения, но проблемът е повсеместен. Често казвам, че не оправдавам лекарите, които рекетират болните, но не ги и виня. Не може да си остров на чистотата в океан от мръсотия. Отговорност на всички нас е да решим проблема в страната, после ще се реши и в здравеопазването по логиката на съвместното развитие, на прогреса. В последната година се появиха три свещици, които се опитват да разбулят мрака – наградата на БТВ „Даниела Сеизова” за лекари, на които болните вярват безрезервно, посочени от пациентски организации и отделни болни и анкетите на в. „24 часа“ за „Лекаря, на когото вярваме”, проведена сред болни и на Дарик-радио „Най-добрите лекари на София”, проведена сред лекари, т.е. двете най-показателни групи, способни да оценят трезво и обективно лекарските качества и лекарския труд... За първи път от двайсет години цитираните медии постъпиха нетрадиционно за традиционния български дух, за българина, който поначало е мнителен, недоверчив, резервиран и тъмноглед. Относно какво? – Относно всичко и е склонен да види лошото и да подмине доброто с лекота... И тъмното в душите ни ражда разединението, разкола, но това е друга тема... Лекарите имаха нужда от подкрепа, нуждаехме се от тази свежа глътка въздух. Благодаря на организаторите не като номиниран и в трите форума, а от името на всички колеги, включително и тези, които не бяха в списъците, но са не по-малко достойни от всички други.

Честата смяна на здравни министри. С единични изключения за здравни министри се назначават хора, тотално неизвестни, непопулярни, без нужното образование, квалификация и опит в управленческата сфера, без представа за същността и проблемите на системата, без визия за тяхното решаване... За двайсет години нито един здравен министър не изкара мандата си докрая. Оказа се, че здравният министър е бушонът, който гори при нагнетяване на социално напрежение... Подобен кадрови кадрил не се наблюдава в никое друго министерство независимо от множеството грешки, скандали и корупционни схеми, в които е замесен съответният министър или негови заместници. Поради това всеки здравен министър се стреми „да закърпи положението” до края на мандата си, пък после да става каквото ще, а не реално да свърши нещо – на практика така се получава, отсъдено според резултатите, въпреки че всеки един от тях твърди, че не е така... Всеки счита, че от него започва „летоброенето”, извършва няколко козметични промени със съмнителна логика и стойност, закротва се и започва да брои, но в обратен ред, като при изстрелването на ракета – три години до края на мандата, две години, една година, край, и слава Богу, че оцелях до края... Абсурдът стигна кулминацията си при последното управление – четири сменени министри за един мандат! Е, как министърът ще се запознае със системата, ако предварително не я познава, как ще се ориентира в джунглата от проблеми, ако не ги е докосвал преди това, как ще сформира екип с оглед спецификата на проблемите и кога ще ги реши, като се заседява на мястото си от половин до една година? Както се казва, няма време да си изпие кафето на министерския стол и го сменят с друг. И кафето все е топло, а министърът – различен.

И един изключително щекотлив въпрос – за или против платеното висше образование и следдипломна квалификация, за изискванията, отговорността и задълженията на държавата към завършилите специалисти. Бих го определил като най-болезненият и щекотлив въпрос... Безспорно на всеки човек трябва да се даде шанс на старта, „да влезе в играта”, в случая в университета, да се развива и усъвършенства... Това е съвременно и демократично. Как и докога ще участва в играта, зависи от него, от умствените и физическите му способности да се бори, да се утвърждава, да работи, да създава. И не може, и не трябва всички да получават едно и също възнаграждение за различен по същност и резултати труд, каквито са повечето претенции на повечето от нас, наследени от социализма. На практика се получава, че студентът или дипломантът се издържа с обществени пари, които са и наши, от нашите данъци и такси, а като завърши, дипломата си е негова. И заминава за чужбина, без да е върнал вложените пари в неговото образование. Така дипломантът печели, а обществото губи. И то губи много – огромни са сумите, вложени във висшето образование и нереализирани после на пазара на труда. И стигаме до въпроса за разпределението за работа, повсеместно по време на социализма – да или против, и защо? Логично „да” – щом си взел нещо, трябва или да го върнеш, или да го заплатиш – на обществена организация, на фирма или на нас – данъкоплатците в България, които са те издържали пет години. При платеното образование сметката е чиста – пито-платено, платил си, дипломата си е твоя. Но при безплатното висше образование, дипломата е и наша. И докато стане твоя – трябва да работиш сега и тук, определен брой години, изчислени според приходи-разходи-печалба-време... Както работехме като млади специалисти и след това върнахме многократно вложеното в нас с ниските си докторски заплати и денонощния си труд. Друг, много съществен въпрос е, че в България реално няма пазар на труда за завършили специалисти, не само лекари, но и във всички други сфери. Държавата (в случая държавата сме ние, да не го забравяме!) не е създала условия да поеме всеки новозавършил специалист, да му осигури работа и условия за труд поради липсата на плановост и предварително планиране на нуждата от специалисти за страната в предстоящите години, т.е. връщаме се към началото, към първа и втора точка от настоящия списък и се завъртаме в патологичен порочен кръг, от който като че ли няма излизане.

Защото липсва лидер с политическа и най-вече обществена подкрепа да реши наболелите въпроси!  Като завие кормилото рязко и понесе инерцията, като разсече със замах гордиевия възел на проблемите чрез обмислени, логични, разяснени на обществото реформи и съкращения, а не стихийни, необмислени и кампанийни, както най-често става и води не до никакви, а до лоши резултати. Никой не се наема с подобна непосилна задача заради голямата социална цена, която трябва да заплати изпълнителят и неговата партия и да се оттегли от политическата сцена очернен и омерзен. Трябва да се действа бързо, неотложно, с всеки изминат ден проблемите се задълбочават и става все по-трудно и скъпо да се решат „на ползу роду” и са в „ползу безбожнику”.

Задавам си въпроса: Каква е причината? Безспорно те са много. Една от тях е, че проблемите са резултат от неконтролираното, необмислено и нелогично, смесване на финансови, икономически и политически принципи на две, различни, диаметрално разположени по същността си системи – изцяло социална, поемаща надзора, ръководството и контрола над всички сфери в живота и изземаща от индивида личната му инициатива и изцяло финансово, комерсиално, пазарно ориентираната капиталистическа система, която се интересува само от паричната, но не и от социалната печалба и цена. Истината е в „Средния път на Буда”, бих го нарекъл „Пътя на успеха” – органичното съчетаване на двете противоположности с вземането на най-доброто от всяка една страна, а не на най-лошото, както се получава на практика у нас. Примерът е ясен – Западна Европа, едновременно социална и комерсиална, помагаща на индивида, но знаеща си и интереса...

В заключение искам да подчертая, че освен финансовата страна на проблема, здравеопазването изпълнява и една от най-сериозните социални функции – опазването на здравето на индивида и на обществото като цяло. Нивото на здравното обслужване е един от основните критерии на националната сигурност на всяка страна, а не политически лозунг за печелене на избори и бушон при социални неблагополучия, следствия от политическа незрелост, късогледство и некадърност... Следващият, защото на настоящия министър му остана малко време, бих препоръчал да помисли върху споделеното по-горе, защото е написано от лекар, който се гърчи, подкрепя и устоява на слабостите на системата повече от тридесет години. Да чуе мнението и на други колеги – всеки има какво да каже, важното е някой да го чуе и да помисли – логично, трезво, безпристрастно. Трябва да го направи, длъжен е да го направи. И да действа! С нашата подкрепа.

Повече от проф. Коларов вижте на личния му сайт: www.kolarov.bg