Обективни и субективни проблеми разрушиха доверието в ЦФЛД

Отдавна Фондът за лечение на деца присъства в общественото пространство основно със скандали. През годините най-често те са свързани със:

• Забавено или отказано лечение;
• Тромави процедури;
• Противоречива практика – при еднакви условия едни деца получават средства, а други – не;
• Липса на прозрачност и обратна връзка;
• Постоянни промени в административните правила;
• Неясно (поне за обществения съвет) определяне на цените на различни консумативи и медицински изделия, които фондът плаща;
• Обвинения към директорите с кулминация показният арест на Павел Александров, в чиято защита застанаха общественици и родители.

На този фон изобщо не е странно, че доверието във финансиращата институция е ниско. Сега се прибавя и спорът каква е ролята на обществения съвет и какви хора трябва да членуват в него – само лекари или и други представители.

Ако погледнем преди 2004 г., когато Фондът започна работа, ще си спомним необходимостта от постоянни кампании за набиране на средства за тежкоболни деца, които с помощта на неправителствените организации и медиите получаваха шанс за диагностика и лечение в чужбина.

Едва ли някой ще отрече, че за държава – член на ЕС това не беше нормална ситуация. Затова създаването на Фонда беше стъпка в правилната посока. Но идеята беше доста по-различна от това, което в крайна сметка се получи. По замисъл фондът трябваше:

• Да набира средства основно от регулярни дарители;
• Да изпраща деца с неизяснени, редки, тежки заболявания във водещи клиники по света;
• Да финансира подобряване на детското здравеопазване у нас чрез привличане на водещи специалисти, които предават опита си на нашите лекари; да изпраща родни професионалисти в чужди клиники за придобиване на специфичен опит.

Какво всъщност се случи:

• Даренията от граждани са пренебрежима част от средствата, с които фондът работи;
• Държавата така и не намери механизъм за лесни месечни дарения чрез заявени от хората удръжки от заплати и пенсии. Представете си с колко пари щеше да разполага Фондът, ако два милиона работещи даряваха по 1 лев месечно и примерно два милиона пенсионери – по 50 стотинки…
• Медиите така и не откликнаха в достатъчна степен да наложат смисъла и целите на фонда, да привлекат гражданите към дарителство. Но с охота отразяваха всеки истински или измислен скандал.

Но има и нещо друго:

Постепенно Фондът за лечение на деца се превърна в нещо като ВТОРА ЗДРАВНА КАСА. Основните суми отиваха и отиват за напълно тривиални от медицинска гледна точка разходи – винтове в ортопедията и клапи в неврологията; липсващи у нас лекарства и лечебни храни, но жизнено необходими за пациентите и т.н.

Т.е. институцията трябва да замести, при това по извънреден механизъм, отсъстващата от педиатричната грижа държава. Без обаче да има административния и професионален капацитет за това и без това да е задачата ѝ по закон.

При тази комбинация от вродени и придобити дефекти на Фонда за лечение на деца няма как обществото да е доволно от него. Ако ще администрацията и общественият съвет да си стъпят на челото, за да опитат да балансират между необходимото и възможното.

Нещата ще се оправят, когато се измисли реален дарителски механизъм, а дейността се управлява изцяло без държавна намеса. Но под контрола на съответните държавни институции.

*Авторът е дългогодишен член на Обществения съвет на фонда