Публикация

Кога ще гръмне балонът?

Публикуван във в. „Пазарджишка Марица“, вторник, 26 ав-густ, 2014, год. ХІІІ, бр. 166 (3163), стр. 3


Не съм финансист, не съм и финансов, социален или политически анализатор. Ще споделя някои мои (в очите на специалистите – дилетантски) мисли за развитието на човечеството и обществото в последните години. Правя го от гражданската си позиция на човек, отдал труд и сили за благоденствието на същото това общество и ползвал полагащите му се права в умерена към ниска степен като болшинството съвременници не само в България, но и на много други места по света...

Ще започна с пример от ядрената физика – добре известно е, че след достигането на критичната точка (маса) на радиоактивните елементи се развива съответната, често трудно контролируема реакция, най-често на разпад с излъчването на голямо количество енергия с огромна разрушителна сила. Така добре описаната от физиците реакция е израз на основен природен, бих казал и философски закон, своеобразен израз на друг природен (и философски) закон, бих го нарекъл „Закон за баланса”, формулиран преди няколко хиляди години от Буда като принципа (или постулата) за „истината на средния път” – най-прекият път, който може да те отведе до истината, защото запазва баланса между двете крайни точки на всяка една житейска ситуация. Или нарушаването на равновесието (баланса), достигането и преминаването отвъд критичната точка е съпроводено с ответна реакция, свързана с отприщване на енергия.

Ще перифразирам Уинстън Чърчил, който казва, че „демокрацията е отвратителен начин за управление на обществото, но за съжаление никой досега не е открил по-добър”. Най-общо казано – на принципа на мнозинството обществото избира своите ръководители срещу определени обещания, които управляващите трябва да изпълнят в определен срок. В съвременните западни страни повечето от хората искат да работят малко, да получават много, да имат гарантирани социални права и привилегии и гласуват за този, който поеме ангажимента да ги изпълни максимално. Ако не го направи, на следващите избори го сменят. За да запазят властта, управляващите правят всичко възможно да изпълнят желанието на болшинството избиратели – да работят малко, да получат много и да им гарантират социални права и привилегии. За да го изпълнят, управляващите са принудени да разширяват непрекъснато приходите и социалните привилегии на избирателите, дори в случаите, когато икономиката на съответната страна не е в състояние да покрие разходите. И пристъпват към външни заеми, различни финансови операции и много други финансови, социални и политически спекулации, които поддържат създалото се статукво, съградено върху рехава основа. Повечето от тези действия не са свързани с реални мерки за стабилизиране на икономиката, затягане на дисциплината и орязване на излишните бюджети, а с обратното. Определям ги като предполагаеми, защото привидно са оправдани, но в същността си – нелогични, недоказуеми и ненаказуеми грешки на развитието и на растежа – няма наказан премиер или министър, затова, че е повишил заплатите и разширил социалните права на избирателите си, дори когато са немотивирано големи. Примерите в тази насока с Гърция, Португалия, Испания, натрупаният огромен външен дълг на САЩ и други страни са безспорни.

Така, водени от целта да съхранят крехкия социален мир, управляващите във всяка страна залагат „бомби със закъснител” за бъдещите поколения, които трябва да изкупуват, по-точно да изплащат техните прежни грешки. Мисля, че голямата част от управляващите го съзнават, но не могат да реагират по друг начин – натрупаните от тях и от предшествениците им икономически и финансови грешки и изисквания на съвременното разглезено от отстъпки и привилегии общество им налагат да действат по този неразумен по отношение на бъдещето, но оправдан от сегашна гледна точка начин. Така отлагат решаването на проблема за неопределено време, без да се съобразяват с простата стара истина, че забавянето и отлагането му във времето не го решава, а го задълбочава. Никой няма смелостта да завърти кормилото на 180° с драстично намаляване на набъбналите и необосновани приходи и да ореже социалните придобивки, тъй като това ще взриви обстановката в страната и света.

Така незабележимо изчезват изискванията за съответствие между цената и качеството и количеството на вложения труд и „принадената стойност” на труда, необходима за развитието на системата. Държавата живее на кредит, създава се огромна бюрокрация, която има способността да се самовъзпроизвежда, без да произвежда реален продукт, и се влиза в спиралата на финансовата криза, където никакви финансови операции, инжекции и спекулации не могат вече да помогнат – дефицитът е налице: получава се повече, отколкото се изработва. Системата се крепи що-годе до момента, в който достигне „критичната точка”, след която се срива или избухва и най-меко казано – балонът се спуква...

Все повече и повече се задълбочава диспропорцията между работещите в богатите страни с претенции за повече приходи и привилегии и бедните без претенции, като болшинството работници от така наречения „трети свят”, но станал първи с темповете си на развитие в последните години. Страните от „третия свят” трупат енергия и мощ – материална, политическа и финансова, от ниската цена, но високопроизводителен вложен труд поради въведените авангардни технологии в много от тези страни. Примерите в тази насока с Китай, Бразилия и Индия, отдавна задминали много утвърдени световни икономики, са безспорни. Неясен е въпросът: Какво ще се случи след двайсетина години с Китай, когато ще се увеличи изведнъж броят на пенсионерите, а броят на младите, които трябва да работят и да поемат издръжката им, релативно намалее поради политиката за едно дете в семейството, провеждана над трийсет години, нарушила в някаква степен демографията на страната и липсата на изградена и всеобхватна пенсионна система? Много вероятно е тогава да се спука и „китайският балон”, ако не проявят за пореден път пословичната си упоритост, работливост, отдаденост на идеята за величието на Китай под знака на непонятната за нас далекоизточна философия и т.н.

Краят на финансовата криза не се вижда – от самото ù начало знаех, че ще е мъчителна и дълга. Някои анализатори, водени от естественото човешко чувство да се бяга от проблемите, предвещаваха преди няколко години, че краят на кризата наближава, че са налице първите предвестници за икономически растеж в Европа, Америка и изобщо в света... Оказа се, че не е така. Не искам да съм песимист, но мисля, че катастрофата е неизбежна. Не мога да си представя до каква разруха ще доведе отприщената енергия, каква ще е цената за отделния човек, за обществото като цяло... Ще видим. Само да не е война – се моля, – защото безброй са примерите, когато човечеството е пристъпвало към подобно безумно действие, за да реши социалните си, икономически и финансови проблеми, достигнали критичната точка, която може да понесе една система.

Повече от проф. Коларов вижте на личния му сайт: www.kolarov.bg

Коментари