Нужни са десетилетия, ако не и век, за да стане светът макар и малко по-добър. Трябва все някога да тръгнем. Защо не сега?

В друг текст на същата тема, публикуван наскоро, написах, че темата за бежанците, демокрацията и атентатите е темата на съвремието в национален и световен мащаб, визирайки здравния и криминален статус на чужденците, пристигащи в Европа не само, за да се спасят от войната, но и напускащи родината си по финансови, социални, икономически и по други нехуманитарни (агресивни и терористични спрямо приемащите ги) причини. Продължавам темата в друга насока – опитвам се да си изясня къде е коренът на злото. Къде е нашата грешка на домакини и тяхната на гости, за да не сработи системата по адаптирането на пристигащите към новата и непозната, но мирна и спокойна обстановка? Защо не могат да се вградят и да живеят пълноценно като приелите ги в дома си? Какви са причините да се капсулират голяма част от пристигналите – религиозни, социални, образовотални, културологични, етнически и расови различия? Или нещо друго пречи  да се вградят в чуждата култура? Примерите за несработването на системата са ясни – атентати, извършени от хора, родени, отраснали, образовани и възпитани в Европа, но явно неприели европейските философски и естетични прозрения, културни, етични и морални ценности и стандартите за поведение и отношение към себе си и другите. И отговорите:

От една страна са прекомерните и нереални очаквания и искания на някои от бежанците. Не трябва да настояват да получат всичко от социалните системи на съответната страна на момента и наготово, пък била тя и Германия с мощната си икономика, както претендират част от тях. Трябва да им се помогне със средства и закрила „да превъртят колелото“ и след това с труд да спечелят съответните социални защити, помощи, възнаграждания и превилегии. Арогантно е да искат всичко само защото са бедни и да не правят нищо, за да го заслужат, каквито са претенциите на някои от тях. И с тези си претенции влизат в мас-медиите и опорочават основните принципи на демокрацията и свободата, за които всички сме равни, но при спазване на правилата, в случая правилата за труд и последващото го възнаграждение. Останалото е анархия, а не криворазбраната демокрация по бежанския неморален кодекс на част от искащите, които не дават своята лепта за обществото. Винаги съм твърдял, че най-големият подарък от съдбата и обществото е да ти се даде шанс да се трудиш и реализираш, след това на ход си ти – с уменията и труда си да превърнеш шанса в реалност. Всичко друго е демагогия и спекулация с красиви понятия и думи като демокрация, права, равенство, братство и т.н. Когато е здрав, всеки трябва да работи до изнемога, да си плаща данъците, да спазва законите и да не пречи на другите да направят същото за себе си и за своите близки. И ако успее да си подреди приоритетите и да реализира целите си, в свободното си време да се порадва и на красивите неща в живота.

От друга страна е политическата демагогия на много от богатите страни. Така ще и по-зле ще става, докато има много богати и много бедни, едните преливащи от охолство и разгул и други, борещи се за хляба на своите деца, борещи се да оцелеят. Не говоря за уравнивиловка, говоря за социална справедливост и шанс за оцеляване и просперитет на сега низврегнатите народи от богатите и проспериращи общества и нации не на думи, а на дела. Иначе на думи всичко е наред – широко прокламираните принципи на Фрeнскaтa революция „свобода, равенство и братство“, а на дело – мизерия, глад, войни, убийства, нечовешка експлоатация и атентати... Безспорен в тази насока е примерът с Африка и африканските народи. В този смисъл „Африка е тъмна Индия“ за съвременните европейски и американски общества – загиването (буквално!!!) на милиони от войни, епидемии и глад, докато други, в другия край на света изхвърлят с тонове застояли в складовете годни за употреба продукти и храни. Основание да го твърдя е видяното от филма „Солта на земята“ на Вим Вендерс за аржентинския фотограф Антонио Селгадо и много от филмите на Фестивала на здравните и черенокръстки филми (Курортен комплекс Камчия - 2015 г.)., които разкриха част от черната африканска хроника. Видях немислими, потресаващи неща – крадене и изнасилване на непълнолетни, независимо дали са момичета или момчета, деца, слаби като концлагеристи с подути от глад кореми, разядени от рани и болести тела на живи хора, валящи се в кал и тиня, жилища от пръти сред комари и блата, екзекуции на невинни мирни хора, само защото са от другата страна на черната африканска барикада... Тези черни моменти не се знаят и не се коментират както от водещите, така и от второстепенни световни и национални медии, все едно че подобно нещо не съществува. Затънали в охолство, богатите страдат от хронично късогледство за чуждите страдания, но трябва да знаят, че по един или друг начин, сега или в друг момент, ще ги споходят подобни или същите беди – няма как да не се случи, такава е диалектиката на живота! Първите симпотими са налице – споменатите бежански вълни, които заливат бреговете на богатите страни, нечовешки атентати, убийства, невинни жертви, несекващи войни...

От трета страна е различният стандарт при преценката на събитията, който е част от политическата демагогия на развитите страни:

Стотици милиони от всички страни в света се възхитиха от концерта на Ариана Гранде след атентата в Манчестер, където загинаха жени, деца, младежи. Много сълзи се проляха и много думи се изказаха за жертвите от атентата. Безспорно тряваше да се направи! Но трябваше и още нещо да се направи и то отдавна – да се информират народите по света за случващото се в Близкия и Далечния изток, в Африка, в Афганистан и Пакистан, където при атентати и престрелки загиват ежедневно десетки, понякога стотици невинни хора? Броят им, дори фактът, че се е случило подобно нещо, не се споменава в новините не само на водещите, но и на треторазредните телевизии и радиа. И хората да решат как да изразят протеста си – с концерти или с други средства.

Друг красноречив факт за двойния стандарт е работата на благотворителни женски организации на Запад, които се борят за правата на пингвините и на малките животни, а нехаят за човешките животи в Африка и поруганите права на жените в Саудитска Арабия, където физическото наказание е широко възприето. Наскоро гледах триминутен репортаж на Дивелт по интернет за физическо наказание бой с бамбукови пръчки в центъра на мюсюлмански индонезийски град на влюбени младежи, видени да стоят вечер в парковете, обвинени, че се държат за ръцете, с което нарушават законите на шериата и рушат морала в града. Арестувани са от патрули на „нравствената полиция“, които следят за морала като обикалят през нощта улиците, ловят влюбени „престъпници“ в парковете, хванали се за ръцете и сутринта ги изправят на ешафода в центъра на града, за да бъдат бити - 25 удари по гърба с тънки бамбукови пръчки за назидание на всички. Патрулите са от въоръжени униформени мъже и жени в съвременни джипове, патруларищи поотделно, разбира се, защото не трябва мъжете да се докосват до жените, палачът, който бие осъдените е с маска като в Средновековието в Европа. Потресен съм от идеята да се обрязват жените, „за да се намали сладострастието и порока“ – идея на същите вярващи мъже в Аллаха, които посещават публичните домове в Амстердам и се наслаждават на женските прелести и страсти и отричаните от тях порок и сладострастие?! Къде са споменатите женски правозащитни организации да се борят за правата на жените не само в Саудитска Арабия, но и изобщо по света? Няма ги – за тях по-важни са животът и правата на пингвините и на малките животни в зоологическите градини от тези на жените по света.

Друг нагледен пример за двойния стандарт - Доналд Тръмп сключи сделка за 110 000 000 000 долара за закупуване на оръжия от Саудитска Арабия – огромна финансова инжекция в американската икономика и огромна оръжейна не инжекция, а вулкан, която ще залее с лава и ще изпепели някои от съседните страни. И резулатът отново ще е разрушения и смърт за хиляди невинни. И голямата, черна демагогия – всичко е в името на мира, на спокойствието и сигурността и на човешкия напредък в тази размирна част на планетата...

И слагам пръст в раната – догматизмът на крайния ислям под черните знамена на Ислямска държава, който прокламира религиозна и верска битка до победа с всички възможни средства, с всяка друга вяра без значение коя е тя, дори с други вярващи в Аллах и Мохамед, без да се подбират средствата и жертвите с единствената цел максимален брой убити. Когато чух за първи път, че ръководителите на Ислямска държава принуждават деца на дванайсет-тринайсет години да извършват екзекуции на пленници и невинни хора, не повярвах, че изобщо може да се измисли, камо ли да съществува подобно нещо, после го видях по новините и ме втресе. Не мога да си представя по-голямо падение морално, хуманитарно, социално и всяко друго!

И като лекар си мисля – какво трябва да се направи, за да се спре мракобесието, как да се оздрави съвременният болен свят?

Възможното решение – мисля си - звучащо в голяма степен утопично, като се има предвид черната статистика на жертвите от терора и мотивите на атентаторите и на фанатизираните убийците е образование, икономика и култура в изостаналите и ниско образовани страни, да се повиши общият образователен, икономически и културен уровен на населението, защото е трудно да се вменят на начетения и образования догми и фанатизъм, въпреки че атентатите в Европа опровергават тази моя наивна представа за решаването на проблема. Това ще отнеме години, но ще намали в голяма степен броя на неграмотните и непросветени хора, които лесно стават плячка на агресивна политика.

Друга мярка - да се даде шанс на пристигналите отдалече да печелят от труда си, да се реализират и да се вградят пълноценно в новата за тях система.

Да престанат богатите общества да се занимават само със своите проблеми и да насочат усилия и мисли за решаването на проблемите на най-бедните страни, ставащи лесно жертва на диктатори и екстремисти. 

Да се премахнат прикритата дискриминация и прикритият расизъм, ако ги има.

Съзнавам, че тези идеи ще срещат яростната съпротива на деспотични и тиранични диктатори и комплексирани политически дейци, които сега държат в желязна хватка своите де факто поробени от тях народи, но все пак трябва нещо да се направи. Нужни са десетилетия, ако не и век, за да стане светът макар и малко по-добър. Трябва все някога да тръгнем. Защо не сега?

Повече от проф. Коларов вижте на личния му сайт: www.kolarov.bg