Здравейте български лекари, сестри и здравни работници, работещи в България. 

Като национален капитал здравето не е сред разбираните и ценени у нас активи. Съответно не са и тези, които се грижат за него. Работещата в момента система е базирана на множество нерегламентирани плащания между различните участници: потребителите-пациенти; доставчиците на консумативи и медикаменти - аптеки, дрогерии, болници, фирми, представителства; производителите на здравната услуга - лекари, сестри, санитари, рехабилитатори, ортезни техници, общо казано здравните работници. Към момента протестиращи спрямо така работещата система са единствено плащащите, разбирай пациентите. Останалите страни са фактически поставени в режим доволни, тъй като досега нито едно събитие не е демострирало непримиримост към системата, а епизодичните и медийно отразени протести пред тази или онази болница, касаят само и единствено вътрешните им проблеми и противоборства.

Истинската картина е мрачна и стряскаща - хората нямат доверие в медицината, нито в тези, които им доставят тази услуга, наречена грижа за здравето. Плащат, унизени, често нагрубявани и хокани и през зъби понасят своеволията на напълно безконтролните здравни институции. До тази уродлива форма на здравеопазване се стигна за около 20 години. Да, държавата скърца и проблемът с доверието е не само в медицинската ни практика. Но за да помогнем на държавата си, на пациентите си и най-сетне на самите нас е нужно да назовем гласно, да посочим поименно и да поискаме конкретно.

1. Категорично разграничаване на задължителните и конституционно постановени ангажименти на държавата спрямо здравето и осигуряването на здравни грижи от частните инициативи, ориентирани към печалба.

2. Солидаризиране относно минимално допустимите заплати в сектора, приравнени не към други здравни системи, а към минималната работна заплата за нашата страна.

3. Задължително приравняване към действащи медицински стандарти, на доказани и работили във времето  системи, които да дефинират не само материалните и кадрови изисквания към здравните доставчици, но и да постановят обема грижи, протоколите за изпъление, както и критериите за оценка на ефективността.

4. Незабавно въвеждане на публични и задължителни за всички инвазивни медицински дейности регистри, както и на индивидуалното електронно здравно досие, обезпечаващо и здравоосигурителния статус на пациента.

5. Премахване на специалния статут на отделните лечебни заведения. Референтността следва да бъде функция на компетентността и декларирания профил, а не на ведомствена зависимост.

6. Създаване на механизми за задължително допълнително здравно застраховане.

7. Непоносимост вътре, в съсловието, към всяка форма на взаимна експлоатация. Съществуващите етични комисии, колегиите, прокуратурата са все начини за реакция.

Оставям темата отворена, макар че за да има реален ефект една промяна, тя все пак трябва и да започне.

С убеждението, че това е възможно и задължително - един идеалист от практиката и Ваш колега.