Публикация

Назаем от живота: Откровено за рака

Диагноза рак - не, това няма да е поредното излияние колко ужасяващата е тази болест.


Разбира се, че е страшна, но семейството, което се е сблъскало с нея преживява не само безбройните операции и мъчителни и безкрайни химиотерапии, не само болката от поредното лошо изследване и новите разсейки, не само грозната гледка на почернели калцирани вени, които сякаш пищят, че повече няма да поемат нито капка от задължителните отрови. Ракът не е само безсънни нощи, треперещи ръце и едва сдържани сълзи пред болничната операционна. Семействата на хората с рак преживяват далеч по-богата емоция.

Казвам се Юлия. Миналата година изпаднах в истерия, когато поставиха диагноза рак на баща ми. Той и майка ми са цялото ми семейство. И вече втора година не плача у дома. Две години се усмихвам и не само, че се научих да разказвам весели истории, когато съм вкъщи, но разбрах колко много малки, но красиви неща от живота съм пропускала досега. Научих се да разговарям с баща си и открих колко много безценни уроци ми е дал.

Разбрах, че благодарение на него сега имам силите да се усмихвам и да се боря за живота му с всички сили. Да, знам, че е жалко, че съм го оценила чак сега, но пак не е късно. Защото той е жив, лекува се, и въпреки несполуките на медицината в борбата срещу болестта, той също се усмихва и вдига наздравици с мен. Това е диагноза, която прави хората по-силни, по-смирени и по-мъдри, по-човечни, ако щете. Тя ти напомня, че всеки ден е дар, колкото и банално да звучи. Но колко често се замисляме за тези неща. Колко често в сивотата на делника виждаме напъпилото дръвче или се сещаме как съвсем малките жестове на доброта и оптимизъм ни правят ХОРА.

Не, с написаното не казвам, че болестта е нещо добро. Не е! Ужасно е, но научаваш за живота си много повече отколкото, ако живееше в безметежно спокойствие. Преброяваш приятелите си, научаваш се на тактичност, разбираш цената на дипломацията. Знаете ли кое е едно от най-дразнещите неща, с които се сблъсках? – реакцията на хората около мен, когато по случайност виждаха мрака и сълзите в очите ми. Това нещо се нарича съпричастност, и  повярвайте ми, оказва се, че малцина я притежават. И то не тези, които не са преживели диагнозата близо до себе си – тях няма за какво да ги виним.

Най-лоши са тези, които са загубили свой близък заради рака. Нищо по-лошо не могат да ти кажат от това, че тяхната баба, вуйчо, баща са починали от същото нещо. Натрапват ти се едни безкрайни подробни истории, които завършват с погребение. Не знам какво си мислят тези хора, когато ми казват, че диагнозата скоротечно, само за два-три месеца е погубила някой от семейството им.

Едва ли не те насочват към най-евтината погребална агенция, та да си готов. Моля ви, хора, ако имате капка човечност, никога не казвайте тези неща. Ако ви е неудобно, замълчете. Ако наистина искате да помогнете, кажете, че за следващата операция ще отидете и ще дарите кръв. Това е повече от достатъчно. И не само, че е достатъчно, но хората като мен, които са наредени на опашка пред операционната, ще мислят за вас всеки ден и ще ви благодарят за невероятната подкрепа всяка сутрин. Ако кръводаряването не ви е по сърце, никой няма да ви се разсърди и да ви упрекне – уверявам ви.

-brr-

Мои приятели измислиха друг начин за подкрепа, който е безкрайно необходим – прегръдка в най-тежките моменти или бира вечер след работа, на която не се пита за рака, а се кроят планове или се говори за всичко друго, но не и за болници. Така не само, че забравяш, но се чувстваш нормален, като преди диагнозата. 

Ако не ви се слушат подробности за лечението на човек, когото дори не познавате, не задавайте въпроса „как е баща ти”. Питайте само, ако искате да чуете, защото близките на болния имат нужда да мислят за всичко друго, но не и за това. Поне докато не са си у дома. Защото у дома, когато дойде поредната епикриза, в продължение на дни цялото семейство я чете и разучава. А децата – дъщерите и синовете, правят всичко възможно да отрият добрата новина в медицинския документ.

Не казвайте, че нещата ще се оправят. Истината е, че рядко се оправят. Но когато твоят близък е болен и някакъв страничен човек заяви: „не се тревожи, всичко ще се оправи”, имаш чувството, че се опитват да омаловажат проблема, че се опитват да ти затворят устата. Аз, ние засегнатите знаем, надяваме се, че не това сте имали предвид, но подобно изказване носи горчилка.

Знам, че това, което казвам, вероятно на мнозина звучи грубо и несправедливо, но забравете старата теза, че трябва да разбирате от всичко и че трябва нещо да се каже. Ние не искаме това. Защото фалшът е болезнено осезаем. Дръжте се с болния и с близките му като с нормални човешки същества, така както и преди болестта, защото ракът макар и унищожителен, не е проказа и не е заразен.

Ние имаме все още живи и борещи се с диагнозата близък, който дава всичко от себе си, за да оцелее, понякога само в името на своето семейство. И когато моят баща се върне от тридневна изтощителна химиотерапия без да е сложил и залък в устата си, той използва последните си сили, за да се усмихне, защото знае колко е важно точно това. Не можеш да го гледаш със съжаление. Можеш да му разкажеш забавна история. Той вероятно няма да я чуе, но ти трябва да го гледаш право в очите, да се усмихваш и така да му даваш надежда и за утрешния ден, който ще бъде по-различен, по-лек и по-слънчев.  

" }-->

Коментари