Най-младата столица в Латинска Америка е на Уругвай и в нея живеят 1,8 милиона души, или повече от половината от населението на страната.

Отличителните черти на града са многото и впечатляващи архитектурни паметници от колониалното минало и концентрацията на бизнес, търговия и култура. Въпреки това Монтевидео е много спокоен, а жителите му обожават да танцуват вечер танго по паркове и площади и да си почиват на плажовете, които са само на крачка встрани от центъра.

Монтевидео е основан като морска крепост от Дон Бруно Маурисио де Сабала, по онова време губернатор на Буенос Айрес, и се слави като най-удобното естествено пристанище в Южна Америка. То се намира в северната част, в началото на Рио де ла Плата (Сребърната река, известна още като Ривър Плейт на английски) и предполага доста добра защита на най-големия естуар в света в случай на нападение. Първите му жители пристигнали от Канарските острови и се смесили с фамилии, преселени от Буенос Айрес, който пък се намира отсреща по диагонал. Това се случва през 1726-1730 година и днес само за няколко часа може да се стигне от едната до другата метрополия: от френетичния мегаполис до по-непретенциозния живот и провинциалното спокойствие на най-големия град в Уругвай.

Монтевидео е харесван от туристите по много причини: сравнително евтин, не по-опасен от десетки други градове, а и повечето места за разглеждане и за забавления могат да бъдат пребродени пеша. От рецепцията на хотела ни уверяват, че е достатъчно да видим колекциите на Музея за приложно изкуство и Музея на романтизма, които са пълни с оригинални притежания на елита от XIX век – картини, мебели, костюми, лични вещи, за да си представим зараждането на местната култура. В Каса „Ривера” ще допълним картината с пространна разходка през историята на Уругвай и региона. Останалото от атмосферата си набавяме по улиците на Стария град, от срещите с хората по любимите им места – парковете, ресторантчетата, църквите.

Подхващаме тура от централния булевард на града „18 юли” (когато през 1830 г. се приема конституцията на страната), който е дълъг 3 км и започва от кварталите „Поситос” и „Караско”, където местните ходят на плаж. По пътя към центъра разглеждаме красивите фасади, десетките магазини и няколко паметници. Фонтанът с катинарите е една от местните забележителности, която привлича предимно младите. Поверието е, че ако заключат катинар с инициалите си, те ще се върнат отново тук, а любовта им ще продължи вечно.

Стигаме до пласа „Индепенденсиа” – Площада на независимостта, който определя границата между деловия център на града и старата част, средище на светския живот. Тук се намират 17-метровият паметник-мавзолей на националния герой в борбата за свобода генерал Хосе Артигас, неокласическият дворец „Естевес”, където до 1985 г. се е помещавало правителството, и дворецът „Салво” - някогашната най-високата сграда в Латинска Америка.

Минаваме през Портата на Сиудадела – скромен артефакт от старите крепостни стени на Монтевидео, и тръгваме по пешеходната зона. След мащабната реконструкция на сградите от колониалната епоха, продължаваща тук-таме, се появяват барове и дискотеки, които особено през уикенда работят до малките часове и са любимо място на младежите и на туристите. Усмихнати млади занаятчии предлагат ръчно изработени сувенири, сред които най-често кратунки за ритуалното пиене на чай мате. След като се издълбае, тиквената кора съхне няколко месеца и се облича в кожена или друга премяна с метален обков. Натуралната енергийна напитка се пие през сламка-цедка, защото чаят е непрекъснато в нея. Всички местни се разхождат вечер, държейки съдчета с мате и термоси с гореща вода, от която доливат. Традицията спазват и младите и не им личи да им липсва алкохолът и другите стимуланти.

Вляво остава реновираният Театро „Солис”, сърцето на културния живот в града, открит през 1856 г. с операта „Ернани” от Верди. И тук както навсякъде из двете Америки се гордеят с връзките си със Стария континент и европейската цивилизация. Покрай нас минава шествие на граждани с носии и знамена – казват ни, че хората са изключителни патриоти и винаги намират поводи да покажат гордостта си от националната принадлежност. Въпреки произхода си те твърдят, че нямат нищо общо с портеньосите, „братовчедите” оттатък Рио де ла Плата. Те се дразнят, когато ги наричат „квартал на Буенос Айрес” и наистина – колкото едните са самоуверени и напористи, толкова тук са спокойни, дори отпуснати, но и ведри. Както и да е, двете нации имат много общи черти и като произход, и в исторически план, които не могат да бъдат заличени.

Градската катедрала се намира на Площада на конституцията. Построена е в неокласически стил и е много впечатляваща с централния си олтар, посветен на Дева Мария. Влизаме по време на неделна служба и е препълнено от пременени семейства. Катедралата е на най-стария площад в града, където край красив фонтан са още историческата сграда на старото кметство и декадентският „Клуб Уругвай”. Отклоняваме се малко, за да видим къщата, където е живял Гарибалди при престоя си в Монтевидео, и попадаме на една още по-пищна църква, посветена на св. Франциск. Всички католически катедрали из Латинска Америка съперничат по размер и блясък на декорациите (а и често ми се струват още по-помпозни) с тези на Пиренеите.

Стигаме до най-стария пазар в града, „Меркадо дел пуерто”, където се надявам най-сетне да се срещна с всекидневния бит на местните жители. Пазарът е близо до пристанището и от 1868 г. е първото тържище за пресни риби и месо. На фасадата има кула часовник и прилича на английска гара, а вътре – изненада! – няма и помен от обичайните сергии. Цялото пространство е разделено на заведения, които предлагат националното блюдо на уругвайците – скарата на дървени въглища. Телешките стекове са на абсолютна почит, но тук-там се пекат и прасенца сукалчета, различни наденици и карначета, всякакви зеленчуци за гарнитура. На особен интерес се радват и субпродуктите (някои увити в було за сочност) и към обед местата се запълват от туристи от презокеанските круизи: повечето, оказва се, с местен произход и загорели за автентичната уругвайска храна. През уикенда идват и музикантите и купонът продължава, докато участниците имат сили и място в стомаха. Още един щрих към страстите на жителите на Монтевидео е стадионът „Сентенарио”, където през 1930 г. се играе първото Световно първенство по футбол.