Когато се върнах в България преди повече от 25 години, малко хора вярваха, че кардиологията и кардиохирургията в страната ще достигнат едно високо равнище. Но школата, която създадох, днес е факт и моите ученици са ръководители и водещи специалисти в основните сърдечни клиники.

Същевременно аз много отдавна се боря за нормализиране на системата на здравеопазването в България и мисля, че вече всички осъзнаха, че без здрава нация не може да има никакъв напредък на държавата. Здравеопазването изисква приемственост, непрекъснато изграждане и постоянство.

В момента нито пациентите, нито лекарите са доволни от своето положение. Дотук се стигна, защото в действията на съответните ръководители няма целенасоченост и следване на единен замисъл. Всеки идва и работи спонтанно в опит да реши отделни проблеми в отделни здравни сектори. А така се губи картината на цялото!

Сега основните субекти в здравеопазването са налице – Българският лекарски съюз, Национална здравна каса, пациентски организации, Министерството на здравеопазването. Сега трябва да има взаимодействие между тях, но с реалистични очаквания. Няма как това правителство да оправи нещата с магическа пръчка.

Един от приоритетите трябва да бъде въвеждането на частните здравни фондове, защото те много стриктно следят отчетите на болниците и изразходването на средствата. А пациентите, осигурени в тях, имат правото на реален избор.

Но аз мисля, че общественото осигуряване трябва да продължи да съществува и да се подкрепя, когато е необходимо, от държавата. В Испания и Германия държавата покрива дори и дефицитите на частните здравни фондове, когато те докажат, че са направили оправдани разходи.

От друга страна, доброто здравеопазване не е само въпрос на пари. И три милиарда евро да се налеят, пак нищо няма да стане, ако не се направи реформата. Затова всеки финансов министър има право да не дава пари на една нереформирана система.

Вземете например инфарктите, от които умират толкова много българи. Ами това заболяване в огромния процент от случаите може да се лекува много успешно, но в първите часове от възникването му. Но ние нямаме все още т.нар. центрове по гръдна болка, които са много разпространени в Европа.

 В тези центрове отива всеки пациент със съмнителни болки, там се диагностицира за какво става въпрос и ако е инфаркт, следва незабавно лечение. Така пациентът не само остава жив, а и си отива без особени трайни последици за здравето.

Напълно е реалистично такива центрове да бъдат изградени и в България, при това така, че да обхванат цялото население. Достъпът трябва да е еднакъв и за жителите на големия град, и за хората от най-малките селца. Това е съвременното здравеопазване. И най-бедният трябва да има достъп до най-висококвалифицираната медицинска помощ.

Това е работа на общините и държавата. Затова е принципът на солидарност в здравното осигуряване. Някой може да плаща доста пари, а дълго време да не ползва здравни услуги, но неговите пари се използват именно за лечението на нуждаещите се, независимо от тяхното имуществено състояние. Самият аз винаги съм си плащал осигуровките в България, но никога не съм ползвал болнична помощ или отпуск по болест.

Накрая ще си позволя няколко съвета към министъра на здравеопазването.
Никога да не назначава лекари за изпълнителни директори на болниците. Те трябва да са икономисти и юристи. Медицинският директор вече трябва да е лекар и той да се грижи за организацията на лечението.

 Постоянното обучение на лекарите е решаващо за качеството на медицинската помощ. Това обучение трябва да е грижа и приоритет на здравните ръководства на всички равнища. Здравното министерство не трябва да има болници. Държавни трябва да са само университетските болници.