Дългогодишно негативно наследство в здравеопазването, лоша и недалновидна държавна политика, развиване на медицина тип "търговия", демотивират младите, но и опитните лекари у нас

Защо младите лекари напускат България и как можем да ги мотивираме да остават?

Формалният отговор е пределно ясен - ниско, на границата на мизерно възнаграждение, което е свързано и отговаря на сринатия обществен статут на съсловието, умишлено поддържан от времето на тоталитарната държава. В комунистическата идеология лекарското съсловие, като буржоазен наследник, е „обществено нестабилно“ и трябва да бъде „обслужващ персонал“ на „прогресивните“ работници. Наричаха ни (и сега някои ни наричат) „медицински работници“, затворени в рамките на държавните граници. Който дръзнеше да напусне страната, го чакаше двугодишен затвор и разсипан живот. Тази идеология остави след себе си завещанието да се общува чрез демагогия по темата за здравеопазването.  Казвам това, като отговор на една соцдама, която ни убеждаваше чрез публични изяви, че лекарите преди (с главна буква), не са напускали България, защото им харесвал животът в тоталитарна държава.

За съжаление, против очакванията на медиците, отношението към съсловието не се промени след настъпилите промени, вече почти тридесет години. Сега обаче, младите хора имат свободен избор за реализация. Те търсят високия обществен статут на лекарската професия, съчетаваща професионализъм и морал. Желаят подобаващо заплащане и дължимо признание от обществото. Искат да живеят в уредени и спокойни държави, извън мутренските правила. Придобитата с много труд по време на следването им професия, дава възможност те да практикуват в развити държави. Приемат ги сърдечно, защото традициите на медицинското образование в България са известни за европейските държави и не само.  Като контратеза ще припомня юбилейния 100-годишен празник на Медицинския университет в София, който обучава студенти от 80 държави и нито една официална медия не отрази вековния юбилей на институцията.

Желанието на младите лекари за професионално развитие е потиснато.  Затова те се подготвят езиково за работа в други държави още по време на следването си. Медиите всекидневно рекламират агенции, офиси и други форми на привличане, които напрактика наемат нашите млади специалисти. Невинаги регламентирано и коректно. Подобни активности се наблюдават при насочването на болни към съседна държава, където се обещава лечение, дори на нелечими болести.

Преди няколко години, в контекста на задължителните здравни реформи, инициирани от МЗ, въпросът за продължителното следдипломно образование беше поставен отново на дневен ред, но регламент от ЕС го прекрати и днес то се осъществява порочно, в ущърб на специализантите. Ненужната продължителност на обучението преминава предимно в писане на епикризи и декурзуси, а не до леглото на болния. Същото това обучение се осъществява извън собственото болнично заведение и местоживеене на обучаемия, което е сериозен финансов и етичен за младите хора проблем. Провежда се в сертифицирани, но в недобре подготвени за обучение бази. Съществува порочна зависимост от началниците на болниците, които прекъсват трудовите им договори, месеци преди изпита за специалност. Специализантите са зависими от същите тези началници дали да специализират или не, което смятам за нередно.

Разумно ще бъде да се възстанови обучението по системата на ИСУЛ, ликвидиран от соцноменклатурата и днес възстановен частично. Оторизирането на специалност по Вътрешни болести, която беше само трамплин към тесните специалности, не доказа своята практична полза.

Младите лекари дълбоко не приемат и са силно разочаровани от неадекватните реформи в здравеопазването, някои от които тенденциозни и порочни.

Има ли пазар “здраве“? На този въпрос посредствените политически субекти не знаеха и до днес не знаят отговора. Причината е концентрацията им единствено за лична полза, но в никакъв случай за обществена такава.

Заемаха държавни катедри напълно неподготвени, повечето с порочно мислене - министри, зам.-министри, началници на отдели, псевдоексперти, много от които млади девойки, без опит и знания, но с приятна външност и покорни нрави. Направиха болниците търговски дружества, създадоха стотици бордове, запълнени с приятели, съпартийци, другари от ловни дружинки и какви ли още не, с впечатляващо заплащане и други дивиденти. Неприемливо ли е за тези лица в бордове да влизат изявени личности, вкл. млади лекари от дадена болница, които са загрижени за собственото си здравно заведение и биха отстоявали правата на колегите си?  Впрочем, такива болнични съвети съществуваха след промените, които бяха заменени с реформите на некомпетентните.

Установи се системата на НЗОК и се появи т.нар. „ пътечна медицина“, от която по-късно се отказаха дори създателите й. Зависимостта на лекарските заплати от пътечните постъпения опорочи ситемата. Лекарите започнаха да изместват диагностиката за ненужни хоспитализации, а началниците чрез елементарни счетоводни машинации, да усвояват приходите, както им се иска. От все по-намаляващото доплащане  възрастните специалисти вземат по-големия пай, а новозавършилите млади лекари – дребни стотинки.

Не е маловажен и фактът, че сринатият и опорочен образ на държавата и толерираният вече установен мутренски политически манталитет, потиска самочувствието на умните и достойни лекари,  демотивира в младите чувството за национална идентичност и отговорност.

Обобщено бих казал, че причините за загубата на младите български лекари са ниското заплащане, ниският социален статут на професията, посредственото и порочно управление на здравеопазването, вкл. на държавно ниво, неорганизираната относително скъпа и професионално неиздържана специализация. Тези и други по-маловажни (предимно лични) обстоятелства, сформират идеята за несигурност и обида у младите лекари и те в свободния и отворен за тях нов свят напускат собствената си държава. Според мен точно това стои в основата на тяхната истина и намиране на собствено решение.

Държава, обаче, има друга истина!

Тя осигурява финансово скъпо образование (студентско и специализирано) с бюджетни средства, т.е. от парите на данъкоплатеца. Честно ли е тогава подготвените лекари, стоматолози, медицински сестри да заминават на запад като готови професионалисти? Държавните управления на тези страни и дума не казват нищо за този подарък - дори се оплакват от миграцията на нискоквалифицираните. За умовете, които прииждат смутени и готови за всеотдайност, дори не споменават.

Какъв следва да е според мен отговорът на държавата? Дипломираният и обучен с парите на данъкоплатците медик е задължен към собствената си държава и народ. Следва да се определят точно държавните разходи и да се сключват предварителни договори за работа в България след финализиране на обучението. Примери за коректност във взаимоотношенията държава-лекар има прекалено много. Те не следва да бъдат подобни на тези през социализма, когато присъствахме на обидни „търгове“, в които близки, роднини и партийни активисти оставаха в големите градове и болници, а другите - в малки запустели градчета и села. В някои държави това се осъществява чрез т.нар. томболи (в предварителния договор за държавно осигуряване на обучението, се фиксира клауза след дипломиране да се работи в собствената страна за определен период, чрез случаен избор на здравното заведение). Разбира се, че това следва да се реализира след обществен дебат по темата. Някои ще опонират, че по този начин се нарушават човешки права, но това е формалната страна на изключително важен за страната ни въпрос. Субстанциалната страна е сложна и задължително трябва да се обсъжда в контекст, но само от умни и компетентни личности (има достатъчно такива), а не от първични умове, които, вместо да бъдат съдени според деянията им и по справедливост,  ние отново ще гледаме по телевизиите или ще четем празните им от съдържание мнения и съвети.