В предговора на книгата си „Анна Каренина“, Толстой пише, че „Всички щастливи семейства си приличат; всички нещастни семейства са нещастни по свой начин“. За да го перефразираме, ние също виждаме как различните семейства се справят с рака по различен начин.

Лекарите и специално онколозите, се научаваме как да спазваме емоционална дистанция с пациентите си. По този начин можем да взимаме важни за здравето и лечението решения, които да са обективни. Този наш подход често неправилно се възприема от пациентите ни като липса на съчувствие.

Нека споделим един ден от нашата работа, по време на визитация:

След 6 години борба с рака, този пациент, в чиято стая проведох визитация тези дни, прогресивно е развил полиорганна недостатъчност. Досега е получил 10 вида лечение, вкл. експериментални терапии по клинични проучвания. Докато тялото му е ставало все по-слабо и по-слабо, туморът му е ставал все по-силен. Аз го приех вчера, придружен от съпругата му. Пациентът ми е на 64 години. Изморен, с тежко дишане, замаян от болкоуспокояващите. Съпругата му също изглеждаше изморена от денонощните грижи за него. Дълбоко в себе си тя съзнаваше, че битката е загубена.
За днес сутринта планирахме изписване—съпругата му искаше той да прекара последните си дни вкъщи. Влязох в стаята и жена му се втурна да ме посрещне. През рамото й видях, че той лежи спокоен в леглото. На стол до леглото седеше възрастна жена, с бели тънки коси, на около 90 години. Веднага разбрах коя може да е тя и отидох при нея да се представя. Тя стана права, прегърна ме и започна да плаче като дете. С разтреперан глас тя ми каза „Аз съм майка му.“

Когато влязох в следващата стая, видях сестрата да се шегува с пациентка на около 40 години, която се приготвяше да се прибира вкъщи. Тя беше приключила своите 6 курса химиотерапия и беше щастлива, че е в ремисия. Тя беше ведра, облекла се беше добре, с червило и хубав гердан. Влязох в стаята усмихнат, стиснах й ръката и я поздравих за успеха.

Тя не знаеше за трагедията в съседната стая, но ние всички знаем.