Един обикновен ден в клиниката
Отделение Медицинска онкология
Отделение Медицинска онкология
Лечебно заведение
Един обикновен ден в клиниката

Един обикновен ден в клиниката

В предговора на книгата си „Анна Каренина“, Толстой пише, че „Всички щастливи семейства си приличат; всички нещастни семейства са нещастни по свой начин“. За да го перефразираме, ние също виждаме как различните семейства се справят с рака по различен начин.

Лекарите и специално онколозите, се научаваме как да спазваме емоционална дистанция с пациентите си. По този начин можем да взимаме важни за здравето и лечението решения, които да са обективни. Този наш подход често неправилно се възприема от пациентите ни като липса на съчувствие.

Нека споделим един ден от нашата работа, по време на визитация:

След 6 години борба с рака, този пациент, в чиято стая проведох визитация тези дни, прогресивно е развил полиорганна недостатъчност. Досега е получил 10 вида лечение, вкл. експериментални терапии по клинични проучвания. Докато тялото му е ставало все по-слабо и по-слабо, туморът му е ставал все по-силен. Аз го приех вчера, придружен от съпругата му. Пациентът ми е на 64 години. Изморен, с тежко дишане, замаян от болкоуспокояващите. Съпругата му също изглеждаше изморена от денонощните грижи за него. Дълбоко в себе си тя съзнаваше, че битката е загубена.
За днес сутринта планирахме изписване—съпругата му искаше той да прекара последните си дни вкъщи. Влязох в стаята и жена му се втурна да ме посрещне. През рамото й видях, че той лежи спокоен в леглото. На стол до леглото седеше възрастна жена, с бели тънки коси, на около 90 години. Веднага разбрах коя може да е тя и отидох при нея да се представя. Тя стана права, прегърна ме и започна да плаче като дете. С разтреперан глас тя ми каза „Аз съм майка му.“

Когато влязох в следващата стая, видях сестрата да се шегува с пациентка на около 40 години, която се приготвяше да се прибира вкъщи. Тя беше приключила своите 6 курса химиотерапия и беше щастлива, че е в ремисия. Тя беше ведра, облекла се беше добре, с червило и хубав гердан. Влязох в стаята усмихнат, стиснах й ръката и я поздравих за успеха.

Тя не знаеше за трагедията в съседната стая, но ние всички знаем.

Реклама

Мнения

27 авг 2016 00:29
Диана Цанкова
27 авг 2016 00:29

Не знам кой е написал тази статия, но написаното е много далеч от истината. Няма как пациентката току-що да приключва химиотерапията и веднага да знае, че е в ремисия . Онколозите много избягват да казват каквото и да било конкретно, даже напротив. Едвам процеждат някоя и друга думичка. Когато задаваш въпроси, те гледат отвисоко и не обясняват нищо. Това е моят горчив опит като съпруга на онкоболен. Сигурно не всички са такива, но тези, с които съдбата ме срещна са такива. Нулеви обяснения относно характера на заболяването, възможни терапии, странични ефекти от тях, инвалидизиращи последици / временни и постоянни /, препоръчителен режим на хранене,необходимост от палиативни мерки, спомагателни терапии, насочване към психотерапевтична помощ. Онкоболните се третират като отписани, близките им са досадници, но най-вече се държат с тях като хора с ментални проблеми, на които няма какво да се обяснява и защо да се комуникира.

13 авг 2015 13:40
Емилия Дундарова
13 авг 2015 13:40

Винаги съм се възхищавала на психиката на лекарите-онколози, аз не бих могла да издържа. Поклон пред Вас и Вашата професия! Бъдете здрави и дано повечето Ви пациенти да са от групата "преборили рака".

17 юли 2015 11:47
Милен  Цветанов
17 юли 2015 11:47

Поздравления за изключително човешкото описание на един работен миг на лекарите-онколози. Би било добре лекарят, който е написал този трогателен разказ да не е анонимен. Успехи!