Пубертетът е преходното стъпало между детството и зрелостта, което определя в голяма степен характера и поведенческите стратегии на човека. Целта на юношеството е главно в това детето да порасне и формира свои ценности и опит, и така постепенно да стане самостоятелно.

"Защо не съм това, което искат другите да бъда?", "Какво не ми е наред?", "Защо съм толкова сбъркан?" Откакто работя с тийнейджъри това са най-често задаваните въпроси, определящи мислите и чувствата на младите хора, които търсят помощ. Страхът да не са различни и да не бъдат отхвърлени, ги води в какви ли не посоки. Измъчвани от чести притеснения, те търсят решение, променяйки външния си вид и поведение. Слагат си пиърсинги, татуират се, пушат и пият, въпреки че не искат, носят неудобни, но "маркови" дрехи, заобикалят се с хора, които не харесват, но така ще бъдат със силните и правят всевъзможни компромиси с личността и нуждите си само и само да не бъдат аутсайдери. Тези лични жертви илюстрират безспирната борба между разум и чувства у порастващите.

Има и друг сценарии: "Как да стана толкова уникален, че да нямам равен?", въпрос, в чиято основа прозира тежката тема за съвършенството, което е непостижимо и устремиш ли се към него, ти си се запътил към провала, от който най-много се страхуваш - един омагьосан кръг, който често отвежда към дебрите на депресията.

Животът на тийнейджъра разбира се, не е една безкрайна поредица от лутания и вътрешни конфликти, в този етап от развитието възникват и много важни философски и житейски теми, свързани с нравствеността, справедливостта, професионалния избор, социалните взаимоотношения, любовта, приятелството, подчинението на авторитети, смисъла на живота.

Защо пубертетът е кризисен етап от живота на човека?

Не всеки тийнейджър е в изразена и осезаема криза, но така или иначе настъпват големи промени, който някои понасят лесно, а други не съвсем. На първо място е краят на детството - безоблачният живот и спокойното съществуване. Промените, които най-често се случват с образът на тялото, непостоянство на настроението (импулсивност, раздразнителност, агресия, самосъжаление, енергичност и оптимистичност, прилив на енергия и приповдигнатост - най-общо казано "танцът на хормоните"), които създават усещане за неадекватност. Колкото по-буден е тийнейджърът, толкова повече ще преосмисля, преразглежда своите идеи, вярвания и концепции за всичко. Ако детето се пита "кой съм аз и защо съм се родил, какъв е смисъла в моето съществуване?", то това са важните мисли, които минават през ума на подрастващия. Детето не мисли особено много върху чувствата и емоциите си, то си бива такова, каквото е. После обаче когато казанът с парещите и напиращи забранени усещания започне да "ври и кипи", става така, че юношата е съпътстван от "ужасяващи" открития за себе си. Някои, както казах, неусетно преминават покрай тези леки сътресения, други обаче попадат в клопката на мощни и затлачващи трусове, водещи до всемирна тъга и страх. Ако ние сами не разбираме и не харесваме себе си, твърде вероятно е да усетим света враждебен към нас, а това да продиктува отбранително и отхвърлящо поведение.

Какви опори можем да открием в трудния преход от детство към юношество?

Вероятно всеки би нарекъл с различно име показалецът, който бута първата плочка на доминото. Събитията се случват подмолно, понякога и околните и подрастващият не усещат какво се задава. Принадлежността към средата и подхранващите самочувствието и самоуважението на порастващото дете отношения с близките, могат да бъдат сигурна защита срещу дълбоките душевни сътресения. Създадените отрано спортни навици, също са сериозно оръжие срещу опустошителните последствия от промените. Големите приятелства от детството, здравите връзки в семейството, здравословните граници дете - родител, храната и темперамента на детето, всичко това е решаващо за бъдещата стабилност и неуязвимост на изграждащата се личност.

Какво да правим, ако все пак тези стратегии се окажат недостатъчни?

Има някои стандартни практики, които могат да благоприятстват и стимулират юношите в тяхното израстване и справяне с предизвикателствата на възрастта. Когато ресурсите на детето се изчерпат и стратегиите на родителите за подпомагане се окажат неефективни, кризата може да се задълбочи. Възможността за психологическа подкрепа е сериозно предимство на съвременния свят. Човек може да получи помощ и да бъде изслушан, разбран и приет, такъв какъвто е. Може да открие сили и умения у себе си, за които не е подозирал, защото не е имал шанс да се опознае. Може да разкрие най-мрачните си страни и въпреки това да остане същия. Може да се дистанцира от една иначе силно емоционална и неразрешима ситуация и да намери нов прочит и друг подход, несвойствен за него, дори да намери решение на конфликта.

Защо да говорим със специалист (психолог)?

Психологът не е нищо по-различно от специалист в определена област. Наскоро един клиент ми сподели: "Щом не се срамувам да отида на зъболекар, би трябвало да е така и с психолога, но не е толкова просто ..." В представите на обществото зад личността на психолога се крие свръхестествено знание. Това е само мит. Психологът е обучен да работи с емоциите на хората, да ги подкрепя и съпътства в дългия и труден път към собствената им същност. Път, понякога осеян, с излишни на пръв поглед препятствия, които сякаш човек си измисля и създава, за да се самоизмъчва. Ако околните са склонни да повярват в това, то психологът знае, че страданието е истинско. Той слуша внимателно, за да добие представа какъв е света на човека. Връзката, която се създава между клиент - психолог минава прездоверието и подкрепата, създава се защитена среда, в която двамата имат общ език, общи цели и общи правила. Психологът пази личните тайни и окуражава своя клиент в преломните моменти от живота му.

Лили Пирова – психолог в ДКЦ Асцендент