Публикуван във в. „Словото днес“, бр. 18 (635), 20.V.2010 г., год. ХVІ, стр. 3

Всеки, който пише, се е борил със Словото. Кой повече, кой по-малко, кой по-дълго, кой по-кратко, но борбата с Него винаги е налице за пишещия го брат. Веднъж То ти се отдава и ти пишеш, пишеш..., друг път ти се съпротивлява и ти чакаш, чакаш..., трети път не върви и изведнъж се отприщи и ти се радваш, радваш..., друг път (най-често) изобщо не помръдва и ти се потиш, потиш... Спираш за малко, отдъхваш секунда-две или два-три дни и пак се залавяш с Него и То пак ти крои номера и пак ти готви изненади, а ти продължаваш да пишеш, да чакаш, да се радваш и да се потиш – цял живот... И като се обърнеш, видиш, че си написал десетина книги, а Го съзираш в чистия Му вид тук-там между хилядите страници и можеш да Го събереш на два-три реда... И се питаш – „Защо бе всичко? Какво не оцених?” А То мълчи, гледа те изпитателно от празната страница и лукаво се усмихва над непохватните ти опити да Го пребориш... – мисля си, докато се потя над замисления текст – ода в Негова възхвала.

Никой не е преборил Словото и не би могъл да го пребори,

защото То е кораво нещо. Най-много да се яви на пишещия за кратко и по малко и да се изпари яко дим задълго... – продължавам да си мисля, без да знам откъде да тръгна и накъде да вървя в замислената ода.

Абе, кораво нещо..., кораво, защото и ний сме едни борци – комплексари... – мисълта ми се отплесва. – Коя дума пред коя да сложа, да не разваля ритъма, коя дума е по-нагледна, кои думи да зачеркна, те пък са ти свидни – нали си се потил над тях, не дай боже, да повторя чужди мисли!!!, как да съчетая загадката в увода с мъдростта на епилога и дължината на абзаца, каква бе разликата между фабулата и сюжета?, ами пунктуацията, словореда, правописа..., мъка, мъка, няма край... И как ще Го пребориш, като постоянно гледаш навътре в черепната си кутия, в изтънелите си мисли, плъзнали по уморените гънки на мозъчната ти кора, заслушан в плахите си чувства, разбили отпадналото ти сърце и не спираш да се питаш къде бъркаш и дали си прав изобщо, а не погледнеш навън в кипежа на реалния живот? И тази комлексарщина ни прави еднакви – всички, които се опитваме да преборим Словото. Дето се казва: Виж единия, опиши другия и не мисли за третия – двамата ти стигат, за да опознаеш всички. А мислите в никакъв случай не правят мозъчните ни гънки повече и по-дълбоки, но със сигурност – по тъжни и тревожни...

Не трудът, а Словото е направило от маймуната човек

– продължавам да си мисля: – Защото, първо: по-честа е обратната ситуация – примерите са безбройни, когато трудът прави от човека маймуна, и второ: в Светата книга е написано „В началото бе Словото...” А кой стои в началото на началото, т.е. на сътворението? Бог. Това означава, че Словото е Бог, но ние не го съзнаваме и се опитваме да Го преборим. И кой е преборил Бог? Никой! Поради това и никой няма да пребори Словото...

Мисълта ми отново се отплесва и от Бог ме отвежда във водовъртежа на реалния живот – кечистите...

За разлика от нас-комплексарите, които се бъхтаме над Словото в полутъмните си кабинети и си задаваме глупави въпроси за смисъла и същността на Битието и как да изразим прозренията си с думи „кратки, прости, ясни”, кечистите на (или със – не знам как е правилното, за да го напиша) Словото се разхождат под лъчите на прожекторите по широките пътеки на залите за кеч с правоъгълни глави и набъбнали от мускули гърди – актуални, съвременни, популярни, печеливши. Тълпата в залата неистово реве – предстои да види грандиозното „реалити” по пребиване на Словото. В това време изпито и пребледняло То се притиска в ъгъла на тепиха и трепери. Кечистите се промушват под въжетата, поздравяват тълпата с ръмжене, озъбена усмивка и вдигнати ръце, тълпата им отговаря с нова вълна мощен рев и те започват – сграбчват Словото, вдигат Го и Го тръшват върху ринга, скачат върху изнежените му гърди, душат Го, премятат Го и започват да Го тъпчат, мачкат, блъскат, ритат...; мучат, ръмжат, мляскат, псуват...; от вестници, телевизия, списания...; бутат Словото в жълти, розови или черни страници, в реклами, реалити шоута, песни, билбордове, плакати..., а Словото вие, стене, пъшка, гърчи се и охка, отслабнало, изпито, окървавено, изнемощяло, бездиханно, на прага на сетните си сили... Препинателни знаци, словоред, пълен и непълен член са досадна подробност за кечистите, „Обекта или пътя е в ремонт” – любима фраза. Най-добри са кечистите на синонимите – вместо радват, пишат кефят, вместо плачат – реват, вместо любят – шибат, вместо обичат – лигавят, вместо удрят – млатят, вместо тоалетна – кенеф, вместо възвишеност... – к’ва е па тая дума?...

За да съм обективен, трябва да подчертая, че има и една друга категория кечисти – нежни, фини, с розови блузи, грим, меки китки и накъдрени коси. Те също са съвременни и актуални, като по-грубите си колеги, но за разлика от тях са доста по-популярни и печеливши. Другата разлика е, че не се качват на ринга, а се разхождат също под светлините на прожекторите по подиуми и сцени, но с нежна гъвкава походка – изискани, ефирни, еластични, елегантни... И също експлоатират Словото, но за възвисените си цели: да рекламират тоалетни чинии, дамски превръзки, козметика, поредно шоу... И те използват синоними, но за разлика от грубите си колеги от тепиха, са много по-изискани и нежни: вместо представление казват пърформанс, вместо мода – фешън, вместо деяние – екшън, вместо сутрешно представление – матине, вместо зрелище – шоу, вместо изключителен – ексклузивен, вместо скъпи – дарлинг, вместо младеж – бой... А че са си за бой – за бой са! – би казал дядо ми – корав балканджия от средата на миналия век, ако можеше да види розовите им блузки и накъдрени коси.

Напоследък кечистите навлязоха в последния бастион на Словото – театъра. Литературата и киното отдавна са превзети... – констатирам с болка.

В един отдавна публикуван разказ Второто ми Аз ми казва: „За да пишеш, трябва да има какво да кажеш и да знаеш как да го направиш..., да подчиниш мисълта на Словото...”, и ми заби нож, като ме попита: „А ти има ли какво да кажеш, че си се хванал за перото..., овладя ли мисълта, успя ли да я подчиниш на Словото?...” И скова творческите ми опити задълго. Подобни въпроси изобщо не стоят пред кечистите. Важното е да си на подиума, под лъчите на прожекторите. Всичко друго е тъпотия за грубите кечисти и балканска простотия за изнежените им колеги.

Едно не съзнават и нежните, и грубите кечисти – че „В началото бе Словото...”, че изгубиш ли Словото – губиш и началото, а изгубиш ли началото – губиш всичко след това, защото няма нещо без начало, без начало е само нищото... С всяко посегателство върху Словото изстъргват като с ренде една от мозъчните си гънки. И колкото по-неукротими, яростни и неугледни са думите и фразите, толкова по-силно рендосват мозъка си, докато накрая заличат и единствената останала сива гънка – тази между левия и десния му дял, докато мозъкът им се превърне в билярдна топка. И това е така, защото

никой досега не е преборил Бог и никой не би могъл да го направи,

най-много да се е доближил до Него с мисълта си за кратко и по малко, а билярдната топка винаги пада в дупката на билярдната маса и остава там на тъмно до следващата игра, когато ще я извадят, издухат от праха, поставят върху плюша и започнат да я бутат, блъскат, удрят с остър стик с метален връх в други полирани топки като нея, докато отново падне в непрогледната тъмнина на надупчената маса до следващата игра... И това е отмъщението на Словото за гаврата със светите неща и с Бог...

Въздъхвам и се завръщам в реалността, в сумрачния си кабинет пред надраскания лист и към желанието да напиша ода за възхвала на Божеството Слово. И осъзнавам, че и този път То ме победи – мерна се за миг и изчезна, както много пъти досега. Ще изчакам секунда-две или два-три дни и ще продължа да се потя над листа в очакване на божествения миг на досег с Него...

Повече от проф. Коларов вижте на личния му сайт: www.kolarov.bg