Разказът е по действителен случай. Отнася се за страданието на децата, настанени в институции, особено в първите години след раздялата с родителите им. Колкото и условията в тези институции да са добри, те споделят, че страдат за дома си.

                             Т О П Л А Т А  Р Ъ К А   Н А   М А М А

"На родната майка, ръката е топла, а на мащехата – студена."
                Народна мъдрост

     Един спомен от моето детство ще ми пари цял живот. Той ме кара да се чувствам нещастен. Аз нямах детство. Познах страданието от малък. Бях лишен от майчина ласка и бащина милувка. Унижението беше моя спътник и се учудвам все пак как съм се съхранил и съм запазил в себе си, кротост, примирение и доброта.
     Бях шестгодишен. Слабичко, дребно, русо дете със сини очи – очите на мама. Тя беше психично болна и ние с брат ми, който беше с една година по-голям от мен, страдахме много. Това можах да осмисля много по-късно, когато пораснах. Имаше периоди, когато майка ни беше добре, но те бяха кратки, повече от времето беше зле и тогава за нас настъпваха тежки времена. Когато беше зле, тя напускаше дома ни и скиташе по други градове. Не осъзнаваше  какво прави. Полицията започваше да я търси и я довеждаха от всевъзможни места. Виждал съм я как изглежда, когато я намерят след като я скитала с дни: нечистоплътна, рошава, изподраскана, с мръсни, скъсани дрехи, боса- винаги си губеше обувките.
    Не можеше да се  грижи за нас. Ние  бяхме вечно гладни. Пенсията която получаваше  за нищо не стигаше. Още като я получеше баща ни я вземаше и се напиваше до безсъзнание. С дни лежеше на пода в някоя стая.
    През зимата в къщи беше кучешки студ, защото нямахме пари за дърва и мръзнехме. Понякога съседите ни съжаляваха и ни носеха нещо за ядене.
  Въпреки, че не се грижеше за нас, защото не можеше, аз много обичах  мама. Тя беше най-близкият ми човек. Когато беше добре, което все по-рядко се случваше , я прегръщах и се гушках в нея, това което правят всички деца.
   Един ден властите решиха да я закарат в Дом завинаги, защото казваха, че е неизлечимо болна и не можеха все да я търсят из цялата страна.
  През нощта преди да я вземат, за да я настанят, легнах при нея и усещах  как ме милва по лицето. Тя знаеше, че се разделяме завинаги и ме прегръщаше и притискаше до себе си. Усещах как сълзите й мокрят лицето ми и започвах и аз да плача. И се притисках, притисках до нея като не исках да ни разделят, но много пъти чувах от полицията, че трябва да я настанят  някъде, за да не загине като скита. В Дома щеше да е на сигурно място. Там  щяха да й дават лекарства, храна, да се грижат за нея.
   Бяха помислили и за нас с брат ми да ни настанят в Интернат, за да има и за нас кой да се грижи. В къщи щеше да остане само баща ни. Осъзнавах доколкото мога, че това се прави за добро, но  си мислех , че за обичта на едно дете  към неговата майка, и раздялата с нея, макар и психично болна никой не се сещаше. Властите  не се замисляха.
Последната нощ преди да се разделим завинаги аз не мигнах. Прегърнах мама, притиснах се до нея, а тя галеше  мокрото ми от сълзи лице. Колко топла и мека ми се стори тогава нейната ръка! Това  никога нямаше да забравя!
На следващия ден, когато дойдоха да я вземат с линейката, попитах полицая:
 -Може ли и аз да отида с мама, за да сме заедно?
-Не може – каза той.
Качиха я в колата и я отведоха. Стоях и гледах като я откарват и сълзите ми още по- силно започнаха да текат.
 -Мамо! – изкрещях след нея.
Тя се обърна и ме погледна. И погледът й никога няма да забравя! Беше много тъжен. Хукнах да я прегърна отново и отново, но полицаят ми препречи пътя и каза:
 -Не плачи, за нейно добро е. Като  оздравее ще се върне при вас.
Повече не я видях. Нещо се скъса в детската ми душа, изпитвах такава тъга, че не можех да си намеря място. Сълзите ми течаха без да спират. Свих ръцете си в юмручета и гледах след отминаващата кола, докато тя се изгуби от очите ми. В следващите дни си спомнях думите на хората около мене, че така трябвало да стане.
  Останахме в къщи с брат ми и баща ми. Не им проговорих през целия ден. Надвечер баща ми изчезна и се върна през нощта пиян. Усетих го защото не бях заспивал. До мен в леглото на мястото, където предната вечер лежеше мама беше празно и аз си държах ръката там, като си представях, че тя е до мен, от което ми ставаше по-леко.
  След няколко дни дойдоха и ни  взеха с брат ми, за да ни заведат в Интернат, пак защото така трябвало. Помня, че пътувахме дълго почти цял ден, когато видяхме интерната. Беше голяма, бяла сграда с дълги коридори и студени стаи с много деца и възпитатели. Те ходеха нагоре, надолу, вдигаха шум, крещяха, а възпитателите въдворяваха ред. После влязохме в голямата  столова, където децата се хранеха. Седнах и аз, но залъкът заставаше на гърлото ми и не можех да го глътна. Брат ми отиде на друга маса, намери си другарче, а аз стоях  сам, встрани от всички и с никого не говорех. В началото някое от децата идваше при мен, опитваше се да ме заговори, но като видяха, че дума не отронвам, ме оставиха. Тъгата по мама и по нашата студена и бедна къща не преминаваше. Сега къщата, която оставих ми изглеждаше много скъпа. „Ех, мислех си аз колко щеше да е хубаво мама да е с мен!” Един ден попитах  възпитателя:
 -Не може ли мама да дойде тук, за да съм с нея?”
 -Не може – каза той. – Ти да виждаш майки? Тук е само за деца.
 Когато не можех да издържам на мъката по моя дом избягах. Отидох си в къщи и позвъних на вратата баща ми да ми отвори. Чул звънеца, той се показа, но беше толкова пиян, че не можеше да стои на краката си. Изненада се, че ме вижда.
 -Искам да вляза – казах аз и се засилих, но той ме спря с ръка.
 -Не може, върви си!
   И затръшна вратата под носа ми.
Бавно слязох  по стъпалата, свих се до входната врата и съм заспал. Усетих, че някой ме докосна по рамото. Отворих очи и видях полицай.
 -Хайде да се прибираме – каза той и ме хвана за ръката.
 Качиха  ме в линейката и по същия път ме заведоха в Интерната. Колкото пъти бягах, толкова пъти ме връщаха. Накрая се примирих. Разбрах, че това е съдбата ми. Не можех и да плача. Сълзите ми пресъхнаха, а душата ми беше празна.  Не можех да се зарадвам на нищо. Усещах само празнота. Сякаш бях едно нищо и това нищо ме изпълваше целия – друго нямаше.
   Като си легнех нощем си мечтаех като порасна да стана Директор на Интернат и да докарам всички деца с майките им, за да не страдат. Това малко ме успокояваше. „ Да – обещавах си аз – непременно така ще направя.”