От книгата "Приказните острови" - къси разкази от проф. Златимир Коларов

За първи път дойде на преглед, когато беше на 92 години – боляха го коленете. За същите оплаквания след това го лекувах още 10 години. Приемах го в клиниката често. Колегите ме питаха: „С какво ще му помогнеш на тази възраст? Няма да му възстановиш хрущялите. Дай му лекарства и да си ходи вкъщи. Стар човек, най-добре да си е у дома...” Отговарях им: „Като открият в гората вековен дъб, ограждат го с желязна мрежа и заковат на ствола му табелка, че дървото е природна ценност и е под защитата на Закона за опазване на околната среда. А този човешки дъб? Не можем да го оградим с мрежа. Ако трябва, ще го приемам през месец в клиниката, важното е да се чувства защитен.”

И го лекувах. И се чувстваше защитен и сигурен, че има някой да му подаде ръка, да му помогне. Синът му, също лекар, кардиолог, пенсионер, живееше в Будапеща и не можеше да се притичва на помощ при всяка болка. Във вилата си на Балатон беше отделил специална сграда за баща си, но той се чувстваше добре в България и отказваше да се възползва от възможността да живее в Унгария, на брега на езерото. Така че бях поел и част от функциите на сина – при всеки зов по телефона, отивах да го навестя вкъщи, да спра някои лекарства, да изпиша нови. Съдействах му да го приемат и в други клиники, за други оплаквания – сърдечни, стомашно-чревни. За благодарност той ми рецитираше стихове, поеми, части от театрални роли – на младини е работил като администратор към театрите, познаваше всички видни театрали от преди 70-80 години: Масалитинов, Сагаев и много други. Подари ми няколко стари, много ценни антикварни книги за театъра и обучението на артиста оттогава... И сметката ни беше чиста – аз го лекувах, той ме зареждаше с оптимизъм.

Ходеше с костюм и вратовръзка. И бастун заради болката в коленете. В последните години си купи втори. Паметта му беше напълно съхранена, без каквито и да е следи от атеросклероза. Като срещнеше някой от лекарите или сестрите, се изправяше, сваляше шапка и се покланяше галантно – беше джентълмен от класа. Правеше го красиво, елегантно, без намек за превзетост, идваше му „отвътре”.

Пишеше и стихове. На 95-96 години издаде стихосбирка – помогна му с пари племеница от Белгия. Не можах да видя книгата – така се случи.

Един ден дойде в клиниката и каза, че ми е посветил стихотворение. Ще ми го даде, като се върне от Унгария – всяка година пътуваше със самолет да навести сина си. Попитах не може ли сега да ми го даде. Той се усмихна и каза:

- Аз ще се върна, бе, д-р Коларов.

Стана ми неудобно – бях подсказал, без да го съзнавам, че се съмнявам дали ще се завърне. И се завърна. И ми донесе стихотворението с кутия бонбони от Будапеща.

На 96-97-годишна възраст падна на улицата и счупи бедрената си кост. Помислих си – началото на края... За щастие бях недалновиден и слаб пророк – костта зарасна и той продължи да ми се обаджа по телефона или да идва до клиниката, поприведен, с костюма и вратовръзката, с преметната през рамо чанта с епикризи и документи, с двата бастуна, с изкривените си като „О” крака, с които стъпка по стъпка се придвижваше...

С годините зрението му намаля – с едното око не виждаше напълно, с другото на 80%. Въпреки това продължи да чете – с лупа и силна нощна лампа.

После се премести от апартамента си в Старческия дом в Горна баня - трудно му беше да се обслужва сам в дома. Посещавах го и там – по-рядко, в дома имаше здравна служба с лекар и сестра и не се налагаше да ходя при всяко оплакване.

Веднъж отидох да прегледам моя близка, настанена в дома. Беше зима. Обадих му се. Той се зарадва, покани ме да вляза, предложи ми бонбони. В стаята бе сумрачно, съквартирантът му хъркаше на съседното легло. Каза, че в близките дни щял да дойде до клиниката, за да се сбогуваме, но чакал да отпусне студа и да се стопи леда. Възнамерявал да отиде до Унгария, за да се сбогува и със сина си. Каза, че този път не е сигурен дали ще се завърне. Говореше бавно, спокойно, примирено, равно, като за нещо нормално, ежедневно и ме търсеше с отслабналите си очи в сумрака, но не за подкрепа, а за да ме убеди в прозренията си за безвъзвратността на времето, преходността на живота и превратностите на съдбата, които неизбежно ни извеждат някой ден на брега на Лета при Харон с лодката. Помислих си – предчувства го и ще се случи, това наистина е краят...

Този път познах – не успял да отиде до Унгария и да се сбогува със сина си. Починал от сърдечна недостатъчност на 102 години и половина – каза ми го по-късно моята близка от дома. Ако знаех за погребението, щях да отида, за да му поднеса цветя, за последно. Не мога да оставя цветя и на гроба му – не знам къде е.

P.S. Дълго търсих сред многото ръкописи в личния си архив, но не можах да намеря стихотворението, което той написа на 95-96 години и ми подари с посвещение. Сигурен съм, че след време ще го открия. Тогава ще преиздам разказа с него. Помня само първия стих: „На живота годините тежат ми...” Следваше изстрадана изповед на човек, надживял близки и приятели. Докато четях стихотворението, си мислех: „Радост или проклятие е дългият живот?”...

автор: проф. Златимир Коларов

Сборникът с разкази на проф. Златимир Коларов можете да закупите ТУК

Повече от проф. Коларов вижте на личния му сайт: www.kolarov.bg