Болестта, която мори всички нас
Сиво, черно и свещица - публицистика от проф. Златимир Коларов
Сиво, черно и свещица - публицистика от проф. Златимир Коларов
Страница
Болестта, която мори всички нас

Болестта, която мори всички нас

Публикуван във в. „Словото днес“, бр. 22 (673), 13.Х.2011 г., год. ХVІІ, стр. 4

Една мисъл трови душата ми от много време: обществото ни е болно. Много болно. Тежко болно. Не само в национален, но и в планетарен мащаб. Съзнавам, че нищо ново не казвам с нея, но не мога да не я споделя. Като човек, като лекар... Идеята ми е да я разгледам от по-различна (медицинска) гледна точка – като симптоми, диагноза, лечение, прогноза... И да обсъдя някои мои предположения относно етиологията – причините, които предизвикват болестта, както ги виждам като лекар, и относно лечението, както го виждам като човек. Започвам със 

СИМПТОМИТЕ:

Те са страшни... Отвличания, убийства, изнасилвания, кражби..., престъпления, сред които кражбата е най-безобидна, като игра на палаво дете, защото при нея няма кръв. Само болка, но душевна... И най-страшният симптом отпреди няколко месеца – 17-годишно момче убива майка си и 7-годишния си брат. Занася тялото на брат си на покрива на блока и се обажда в полицията да търси помощ... И никой не може да повярва, че го е направил. Всички – учители, съседи, близки – казват, че то-момчето (убиецът) е прекрасно дете – възпитано, тихо, скромно, отличен ученик с бъдеще (щял да кандидатства медицина!)... Всички – учители, съседи, близки, християни и мюсюлмани, са потресени – детето е мюсюлманин, жертвите – също, съседите – християни, учителите – също, но всички са еднакво стъписани, че подобно нещо може да се случи...

Не искам да противопоставям християни с мюсюлмани, опазил ме бог! Искам да ги обединя – и при едната, и при другата религия убийството е заклеймено, въпреки че първата човешка смърт не е естествена, а братоубийствена – при християните Каин убива брат си Авел, при мюсюлманите Кабил убива брат си Хабил, и като че ли кармата от това братоубийство продължава да тегне над човешкия род и продължава „брат да убива брата”, и пак, и пак, и пак...

Още по-отдавна две момичета убиха своя съученичка – на стълбището, в блока... И отново съседи, роднини, учители и близки не могат да повярват, че кротки и възпитани деца, още повече момичета, могат да посегнат, камо ли да пролеят кръв и изобщо да убият.

И най-скорошните ужасяващи примери – две 11-годишни момчета се убити, едното от 16-годишно момче заради стъпкан канабис и 50 лева компенсация, а другото от 20-годишен младеж за 30 стотинки!!! Тук вече никой не се учудва от случилото се, само преживява стреса... Каква ли ще е следващата реакция на обществото? – питам се. След потреса логично следва безразличие, а след безразличието – примирение, не дай боже!

Но да продължа: Животът ни изобилства с много други примери за деца, които пребиват, рекетират, деца-насилници, деца-убийци... От думите деца-насилници и деца-убийци настръхвам, трудно ми е да повярвам, че е възможно да се случи подобно нещо! За съжаление истината е такава, съществен е въпросът: Защо се получава така, и то не един път? Страшното е, че повторяемостта в случая е критерий за хроничност – хронични случаи на агресия и убийства с деца-насилници и деца-убийци? Съзнателно го пиша по този грозен начин – пиенето на горчиви лекарства е част от лечението, изпиването до дъно на чашата с горчивия сироп е условие за оздравяване. Надявам се горчилката да помогне за правилната диагноза, а тя – за адекватното лечение.

И стигам до ДИАГНОЗАТА:

Тотално обезверяване и опростачване, тотално сриване на най-елементарните морални и духовни ценности, всеобхватна пошлост, безкритичност и безпардонност, обсебили живота, смачкали душите, отприщили стихийни и неконтролирани инстинкти. И вследствие от това – агресивност, отдавна надскочила критичната точка на естествения инстинкт за самосъхранение, зад която са тъмните дебри на дяволското в човека.

ЕТИОЛОГИЯТА:

Психолози, социолози и психотерапевти търсят причината в липсата на домашно възпитание, ценности, идеали, цели и стремежи, в неудовлетворените желания, в неотреагираните страсти, в насадените комплекси, в безкритичността, в задоволеността, в лошата среда... Всичко това е вярно, но в живота винаги има „и още нещо...” Именно това „и още нещо...” искам да коментирам – хипнотизиращия ефект на телевизията и разликата между телевизионния образ и написаното, и съответно – прочетеното Слово. Започвам в обратен ред – от Словото към телевизията:

За съзнанието буквата е второсигнален знак, който няма реално измерение, конкретен природен образ, т.е. природен еквивалент. За да осъзнае същността на знака, в случая буквата, при четене съзнанието трябва да е „будно”, за да я „разпознае”, т.е. буквата, съответно четенето държи съзнанието будно и вследствие от това се задейства механизмът за оценка: „добро-лошо, красиво-грозно, допустимо-недопустимо...”, всичко натрупано, преживяно и най-вече осъзнато до момента от индивида. Оценката е своеобразен „филтър”, който приема и допуска в по-дълбоките отдели на психиката едни, най-често добрите, или отхвърля други, най-често лошите, неща. Реализира го „будното” съзнание.

При телевизията е обратното – водеща е визията, Словото е на второ място. Образът от екрана е първосигнален знак, той има реални измерения, конкретен природен образ, т.е. ясно определен природен еквивалент, който се възприема лесно и бързо, а Словото изисква концентрация и мисъл. Това произтича от специфичната психофизиология на човешкото възприятие – по-лесно и бързо се възприемат видените и след това чутите и осъзнатите като същност и смисъл детайли и неща, т.е. човек първо вижда, после чува и накрая осъзнава. Освен това дългото гледане на телевизия има „хипнотизиращ ефект” (припомням, че „хипнос” на гръцки означава сън). На всеки се е случвало „да дреме с отворени очи” пред телевизора. В този момент съзнанието е полуприспано и отпада „филтърът”, който приема едни и отхвърля други неща. И миналото през екрана в този момент не се запомня като информация и факти, но остава като усещане и смисъл някъде там в дебрите на подсъзнанието – неактивно, но налично, „капсулирано”, готово в един миг да „декапсулира” и да се изяви. И когато видяното в полусън е насилие, убийство, кръв..., и когато се появи отключващ стресов момент, капсулата се разпуква и без контрола на съзнанието резултатът е насилие, убийство, кръв..., всичко онова, видяно на екрана в миг на отпаднал контрол от страна на будното и контролиращо процесите на приемане или отхвърляне съзнание. После се чудим защо интелигентни и добри деца от добри семейства проявяват неочаквана, неоправдана, стихийна агресивност.

99% от филмите по телевизията показват кръв и ярост в една схема: взрив, убийство, целувка, разголени гърди, преследване, стрелба, бой с ритници и победа на добрия, който си тръгва, оплискан с кръвта на лошия и се чудиш кой е по-кръвожаден – лошият убит или добрият му убиец? Ако не си заспал в късните часове, скърцаш със зъби, пъшкаш и се потиш и трепериш разярен от безсилието на доброто, докато не се съвземе и не разкъса злото на парчета... И няма коректив на кръвожадното добро, априори се приема, че средствата, с които побеждава злото, са хуманни и добри. А средствата са преследване, борба, бой с ритници, кръв... И изобщо липсват каквито и да е критерии за морал и норма, за грозно и красиво, за благородно и възвишено.

Мисля си: Не е възможно неукрепналата детска психика да издържи на тази аудио-визуална канонада и кошмар, които тресат екрана денонощно! Лошият пример на кръвожадното озъбено добро, оплискано в кръвта на злото, ражда кръвожадни резултати – дете убива майка си и брат си, две момичета убиват своя съученичка, дете убива дете за опропастен канабис, друго е убито за 30 стотинки, деца се пребиват, рекетират и др., и др., и др... кръвожадни агресивни примери...

ЛЕЧЕНИЕТО:

Крайно време е да разтресем и да събудим хирурзите на социалните недъзи – служителите на Темида, на МВР, на народа... След кратък активен период, през който извършиха наистина достойни неща – залавянето на похитители и килъри, служителите на МВР отново заспаха и войната по пътищата продължава с нестихваща сила, кражбите по домовете, побоищата по улиците, цигарите без бандерол и мн., мн. др... За съжаление другият екип хирурзи – служителите на Темида отдавна са хвърлили скалпела на пода и не искат да го вдигнат, а служителите на народа нехаят за проблемите, които трябва да решават. Едни от тях, приоритетни според мен, са законова база за ограничаване на достъпа на нискокачествена филмова продукция до българския екран, или да се излъчва само в късните нощни часове, когато децата няма да ги гледат. И въпросът: Трябва ли да има цензура? Категорично – ДА! Не политическа, разбира се, не и икономическа (по икономическа принуда), но художествена, етична и естетична цензура – още по-категорично – ДА! Не може всяка кървава вмирисана помия да пълни екрана по 24 часа 7 дни в седмицата, 365 дни в годината – както рекламират западните ТВ компании нестихващата си аудио-визуална дейност...

И ПРОГНОЗАТА:

В духа на класическата медицина прогнозите биват:

Prognosis bona – добра, pessima – лоша, lethalis – с очакван смъртен край, dubia vergens ad bonam – съмнителна с тенденция към добра, dubia vergens ad malam – съмнителна с тенденция към лоша...

Не искам да прогнозирам. Оставям прогнозата на онези, които трябва да излекуват болестта – политиците, законотворците, полицаите, юристите, хората, т.е. всички ние.

Това бе Сивото и Черното, скъпи мой читателю...

А свещицата?... – ще попиташ.

Ще ти отговоря:

Свещицата не свети, едва-едва мъждука – от моята и от твоята надежда, че нещо може, че нещо трябва, че нещо ще се промени, че изобщо нещо ще се случи. Защото другото е мрак, непрогледен, бездънен кървав мрак...

Повече от проф. Коларов вижте на личния му сайт: www.kolarov.bg

 

Мнения

20 яну 2017 15:52
Стоянка Пеева
20 яну 2017 15:52

Прекрасен и много истински текст!