Публикуван в сп. „Кино“, 01/2014, 59-60

Няколко пъти в последната година прочетох методологично неправилно построени рецензии и критични материали, отпечатани в реномирани научни списания, вестници и книги. Още толкова чух и при обсъждания на различни научни и художествени произведения на различни научни и художествени форуми. Това бяха неподредени, непоследователни, неясни, еклектични писания с претенция за критика, неизпълващи елементарните изисквания на „жанра”. Без да изпадам в дребнавост и назидателна дидактичност, бих искал да споделя моя опит от над тридесет години писане на научна литература във всичките ù възможни форми – монографии, дисертация, рецензии, учебници, статии, обзори, научнопопулярни книги за лекари и болни... Броят им е над 420, засега, 50 рецензии. Освен това – 7 художествени книги, 7 реализирани сценария за филми, над 70 публикувани разкази и публицистични материали. Мисля, че мога нещичко да кажа, че мога с нещо да съм полезен, без да накърнявам самочувствието на критиците, които, като авторите, са чувствителни на тема знания и умение да пишат, да се изразяват, да оценяват и съпоставят...

Въпреки че съм лекар, ще си позволя да го направя в художествената сфера, тъй като рецензиите в медицинската и изкуствоведческата наука са коренно различни като съдържание, но структурата им като продукт оценяващ, интелектуален, е една. В случая ще говоря за структурата – за подредбата и формата на критичната рецензия.

Първо – чувал съм много творци (режисьори, художници, писатели) да казват, че критиците с нищо не им помагат в творческия процес. Още повече – че им пречат, отклоняват ги с мненията си от поетия път, не ги оценяват по достойнство, че са ненужен придатък в творческата верига – „творец-читател, зрител, с една дума – консуматор” (на гениалните им, но неоценени творби от критиката и критика)... От друга страна, творците търсят критиците и ги ухажват, понякога до раболепие, за да отличат произведенията им от другите. По този начин поставят критиката и критиците в обслужващата (ги), а не в творческата сфера. Категорично не съм съгласен с тях. Убеден съм, че компетентният и задълбочен критик може да е неоценим помощник на твореца в търсенето на пътя, в необходимостта да си „свери часовника”, за да е в крак с времето или да го изпревари, но не и да изостане и повтаря стари истини със стар изказ и с претенции за нов, както казва народът – в намирането на „дамара”, на талвега в недостатъчно познатата река, тъй като, ангажиран със създаването на творбите си, творецът не може да следи процесите глобално, във всичките им измерения в страната и света, което е в прерогативите на критиката и критика. И критикът може да води твореца като лоцман, за да не се разбие в подводните скали и потъне в блатата край реката. Още повече – критикът може да „обработи” твореца и от самобитен талант да го превърне в шлифован диамант. Ако, разбира се, творецът прояви мъдрост да се вслуша в препоръките и се съгласи да бъде „шлифован”, т.е. да се „самошлифова”, следвайки съвета на критика.

Друг е въпросът какъв да е критикът. Съмърсет Моъм казва, че на писателя и литературата на всяка една страна критикът е жизнено необходим – познава процесите, следи насоките, има впечатления от творбите и възможностите на различните писатели. Тук съм съгласен с него. Счита, че на една страна са ù нужни четири-пет критици, не повече. И тук съм съгласен с него, но наполовина. Първата половина, с която съм съгласен е, че има много пишещи, които претендират, че са, а в същност не са истински критици и поради това нямат място във веригата „творец-критик-консуматор” и втората половина, с която не съм съгласен – четири-пет критици за една държава със значителна творческа продукция – са малко. Категорично критиците трябва да са повече, за да огледат процесите, творците и творбите от различни ъгли, да съпоставят различните си мнения и виждания, да работят с различните автори с различен подход и по различен начин. Не мога да се ангажирам с цифри колко трябва да са критиците в България, но мога да кажа, че и в „планирането на критиката и създаването на критици” от висшите училища по изкуствата трябва да се следва „средният път на Буда”, бих го определил като пътя на равновесието, пътя на мъдростта, пътя на успеха, защото се движи по талвега на реката, а не в тинята и подмолите на брега, т.е. да се приведат в хармония нуждите с възможностите и наличностите.

Говоря за идеалната, и като такава – желаната страна на проблема, която приема, че има за какво да говорим, т.е., че има критика и условията тя да се развива. За съжаление всеизвестно е, че сега в България няма реални условия за развитието на критиката и за публикуването на критични оценки, статии и материали. Малък е броят на списанията и вестниците, които публикуват критични текстове, огромният брой от тях не се хоноруват, критикът не може да живее, както и твореца, от „перото”, т.е. – от труда си. Поради това и критиката е непълноценна. В отчетния си доклад пред членовете на СБП председателят Николай Петев определи съвременната литературната критика, като „беззъба”. Бих допълнил и „ялова” – мека, безлична, нежна, конформистка, по-скоро информираща, отколкото съзидателна. Това е другата страна на проблема, но не искам да се впускам в него, целта на настоящия текст е друга – формата на художествения, като част от универсалния критичен текст.

Винаги съм твърдял, че ПЪЛНОЦЕННАТА КРИТИКА трябва да е:

1. КОМПЕТЕНТНА
2. ДОБРОНАМЕРЕНА и
3. ГРАДИВНА.

Ако липсва едно от тези три звена – то тя не е полезна, а щом не е полезна – тя е излишна, и ненужна в крайна сметка. Освен това липсата на едно от тези три звена е категоричен симптом за „инсуфициенция” (недостатъчност), т.е. че нещо му липсва на критика, най-често позиция и знания или че е обсебен от маниакални настроения и чувства. Във всеки случай контактът с такъв човек е „опасен за вашето духовно здраве” и творческо дълголетие. Поради това, когато чета критични материали, и видя, че авторът не е спазил тези три основни постулата, разбирам, че той или не е „наясно с материала” как се създава критика и какво трябва да съдържа тя, или че има сериозни лични проблеми, и не го чета докрая, защото не ми е полезен и е опасен поради необективността си, както вече казах. Казаното дотук не означава, че отхвърлям отрицателната критика. В никакъв случай – критиката може да е отрицателна, но от позиция, подкрепена с примери, доказана хладно, безпристрастно, необоримо, а не по презумпция, както става често... Поради това не се допускат изрази като: „На мен не ми звучи...”, „Не ми харесва...”, „Това не се прави така...”, „Не изпълва представите ми за...”, „Аз лично имам проблеми с този (или онзи) автор (или филм)...”, което също се среща често, защото това си е твой проблем, личен, емоционален, но не и на науката и материала, който оценяваш и който трябва да оцениш максимално безпристрастно, без да слагаш себе си в центъра на оценката, а произведението или автора.

Рецензията трябва да се пише максимално концентрирано и безпристрастно, без излишни примери и думи и широки разсъждения на темата художествен процес – това е обект на научна статия с друго име, на научна монография, но не и на статия за определен творец и творба, т.е. да се каже само толкова, колкото е нужно с оглед поставената цел. Да не преразказва текста, а да го анализира. Ако се налага, да цитира кратка част от него, най-показателната, най-въздействащата, най-типичната за обсъжданата теза. Първо се посочват:

1. ПОЛОЖИТЕЛНИТЕ СТРАНИ на труда
2. След това СЛАБОСТИТЕ
3. ПРЕПОРЪКИ за тяхното отстраняване и
4. накрая се дава ОЦЕНКАТА – става или не става.

Когато в един критичен материал не открия следващите четири постулата, също не го чета до края – просто авторът няма какво да ми каже и помогне, защото творецът трябва да знае къде са силните му страни, за да ги развива, къде са слабостите му, за да ги коригира, и как да го направи възможно най-бързо и ефективно. Това не означава да следва сляпо препоръките на критика, те са основата, подтика, искрата, интелектуалната провокация към автора, които да го провокират да мисли и да се усъвършенства. Той може да вземе друго, коренно различно решение на препоръчаните, които да надминат очакванията, неговите и на критика, но в крайна сметка спонтанността, изненадата, проблясъкът, завоят са част от чара на изкуството.

И един много съществен въпрос накрая – за ОТГОВОРНОСТТА НА КРИТИКА (РЕЦЕНЗЕНТА) И НЕГОВАТА СИЛА:

Винаги съм твърдял, че умението в живота е да се отстояват позиции и да се правят разумни компромиси, защото живеем в общество, заобиколени от хора с различни виждания, с право на свое мнение. За критика втората част не трябва да важи. Ако е принуден да прави компромиси, по-добре да замълчи, отколкото да се изкаже или пише, защото критикът може да възвеличае, но може и да срине таланта и да нанесе непоправими щети за съответната сфера и процес! В тази насока примерите са много, не искам да ги коментирам.

Ще завърша с думите на моя приятел, литературния критик Никола Иванов, който цитира стара истина, че „Класикът се създава не от автора, а от критика”, на Блага Димитрова, която цитира египетски папирус: „Какви времена дойдоха – всеки пише, никой не чете” и на Марк Твен, който казва „Класиците са автори, за които всички говорят, но никой не ги чете”. И тъй като не съм класик и живея сега, а не в древността, се надявам, че настоящия текст все някой ще го прочете. И, дай Боже, да се замисли и да му е с нещичко полезен!...

Повече от проф. Коларов вижте на личния му сайт: www.kolarov.bg