Публикуван във в. „Словото днес“, бр. 723, 6.VI.2013, год. XVII, стр. 3

Откакто се помня, живея във време на реформи – от ТКЗС към АПК, от социалистическо към развито социалистическо общество, от развито към още по-развито, от социализъм към капитализъм, от планова към пазарна икономика, в областта на медицината – от Висш медицински институт към Медицинска академия с отделни институти, сега Медицински университет с отделни болници, от участъкови лекари и районни поликлиники към GP-та, лични кабинети и обединени лекарски практики..., изобщо

животът ни премина в реформи, без да се насладим на резултатите

от тях и на няколко спокойни години откъм реформи, промени и директиви. Това едно. Второто: Непрекъснато в пространството се носят два вида медийни и парламентарни коментари: От една страна, че е необходимо спешно да се проведат реформи, че реформите буксуват, че изоставаме с реформите в еди-коя си област, без да се дават конкретни препоръки, и от друга, че реформите са супер в еди-коя си област, че изпреварват времето си, че са обмислени задълбочено и изпълнени перфектно... Първото го твърди опозицията, второто – управляващата партия. Като се сменят след четири години, сменят и твърденията си, забравили какво са крещели в микрофона преди година – от „буксуване”, стават „супер” и обратното. Позицията се определя от страната, заемана от съответната партия спрямо държавния лост – на управляващите или на опониращите. И изобщо не се коментира лявото и дясното на реформите в класическото им политическо значение и смисъл.

Смисълът според мен е един – кое е най-добро от прагматична и социална гледна точка, къде е балансът между тях. Най-често наляво от дясното и надясно от лявото, т.е. – по средата. Или отново стигаме до класическото правило за „Средния път на Буда”, бих го определил като средния път на мъдростта, на разума, на успеха. За съжаление тази проста истина не се осъзнава от повечето политици и продължават да дърпат народната черга (на икономика, стопанство, външна политика) наляво и надясно, докато съвсем я раздърпат и разкъсат от и със реформи. И отново отдолу лъсва пръстеният под на обеднялата държава.

От друга страна, реформата е вид лечение.

Умението е да се лекува болното и да се съхрани здравото. Това изисква точна и прецизна диагноза. И правилно лечение, проведено от компетентен лекарски и всеотдаен помощен екип... Всичко това ме провокира да споделя някои мисли за реформите от гледна точка на медика...

Започвам с диагнозата – точната и навременна диагноза е неизменно условие за правилно лечение и излекуване, ако е възможно. В случая с реформите нито диагнозата е точна, нито е навременна, тя е отдавна закъсняла. И това превръща голяма част от болестите в хронични – за или против Белене, за или против газовите потоци през България, за или против с Русия, за или против... Докато се лутаме между „за” и „против”, проблемите се трупат и хронифицират в крайна сметка. Отговорите на част от въпросите са „за”, за другите – логично са „против”, но отдавна трябваше да се каже точно и категорично, кое е „за” и кое „против” с оглед националните интереси и да се върви напред. И когато накрая вземем криво-ляво някаква мижава позиция спрямо изначалния за България въпрос „За или против...”, се юрваме да реформираме, всичко що трябва или не трябва, що може да се реформира. След десетина години осъзнаваме, че сме на грешен път, вземаме обратната мижава позиция на отговора на същия въпрос и пак се юрваме да променяме и реформираме, да обединяваме и разединяваме, да окрупняваме и да разчленяваме... И всичко това се дължи на неправилната прибързана и непреценена диагноза с оглед изискванията на живота, състоянието на нещата в света и перспективата в годините напред.

Много често сме свидетели, че целта на реформите е да скърпят положението на момента, да спестят някой лев, несъобразени с дългосрочната перспектива за развитието на съответния клон, отрасъл, на България. Спомням си началото на 90-те години. Експерт швед от Световната здравна организация бе на делово посещение в България. Нашите ръководители на тогавашната Медицинска академия и на здравното министерство споделиха, че ще реформират здравната система на страната. Експертът, специалист от световна величина, каза, че когато в Швеция решат да реформират здравната си система, първо преценяват дали икономиката на страната ще издържи подобен товар и понякога непосилен натиск. Често се налага да изчакат икономиката да се стабилизира, за да проведат съответните реформи, т.е. той говореше за диагнозата – диагнозата за състоянието на икономиката на страната, диагнозата за състоянието на съответната система и безпристрастна преценка какво и кога да се направи, за да се подобри животът в крайна сметка. Категоричният му съвет беше да се направят някои леки промени с оглед най-наболелите и нетърпящи отлагане проблеми, понеже като цяло системата работи, и то добре, и да се изчакат няколко години. И след това да се реформира цялата система. Нашите ръководители не го послушаха. И сега пием от чашата с горчивия чай на неуспеха и берем гнили плодове.

Горният пример ме кара често да се питам: Не са ли непрестанните реформи безсилието на властта да се справи с наболелите проблеми сега и тук, с наличните кадри, пари и средства, т.е. да проличи умението ù да управлява и да се справя с предизвикателствата такива, каквито са, със средствата и наличностите, също такива, каквито са? Отговорът не е в полза на властта.

Другото, от което най-много ме боли, е, че много често в стремежа си да излекуват болното, замислящите и провеждащите реформите, рушат безогледно здравото. Примерите са безброй – посоченият горен пример със здравната система, със системата на образованието, на икономиката, на селското стопанство, на раздържавяването и т.н., и т.н... Нагледен е примерът с един от ръководителите на Ликвидационните съвети в Пазарджишко. Казали му ръководителите на бившето АПК да съхрани ябълковите масиви в района. Той им отговорил, че е назначен не да пази, а да разруши старата система. И я разруши – видях купища изсечени ябълкови дървета, струпани пред къщите на бившите собственици на ябълковите градини. Не могли да платят по петдесет лева на дърво, за да получат земята с овошките и затова я получили с дънерите, а стволовете и клоните им ги дали безплатно, само да си ги изнесат сами от блока. Затова сега внасяме дини от Турция и ябълки от Гърция. И много други подобни безумни примери на реформатори и реформи.

Още нещо трябва да се знае – икономиката, системата, структурата трябва да си „отдъхне, да се възстанови”, за да е в състояние да потръгне, да натрупа сили и да понесе следващата реформа... А сега, незавършила една, започва втора реформа, последвана от трета, сменят се посоката, темпът, логиката, смисълът, но реформата като основно политическо оръжие и аргумент – остава. И продължава безспирният кадрил – реформа след реформа, реформа след реформа, до изнемога...

Освен системата и обществото трябва да си отдъхне от съответната реформа,

да събере сили и да продължи напред, както бе съветът на експерта от Световната здравна организация, защото при лечението съществен момент е спазването на режима – отдиха, през който организмът се възстановява, системите му се синхронизират и отново заработва на пълни обороти. При реформа след реформа това не може да се случи, системата се изтощава, колабира и загива в крайна сметка...

Пиша и си мисля: Кому ли са нужни тези редове и моите нев­зрачни аргументи? Ще ги чуе ли някой, който замисля нещичко да промени в обеднялата ни татковина, ще се замисли ли някой политик, за да не повтаря стари грешки и да не прави нови? Ще има ли някой, който ще застане срещу течението и ще каже: Стоп! С реформите – дотук! Да се захващаме да работим здраво! А реформите – след като усетим ръбовете на действителността и водовъртежите, и подмолите на системата...

Дано да стане, дано!

Повече от проф. Коларов вижте на личния му сайт: www.kolarov.bg