За понасянето на смъртта
10.05
Антистрес и релакс
Антистрес и релакс
Страница
За понасянето на смъртта

За понасянето на смъртта

Откъс от бестселъра на д-р Стивън Грос "Осъзнат живот"

 

Д-р Стивън Грос е американски психоаналитик с 25-годишна практика с пациенти. Завършил е Калифорнийския университет и Университета в Оксфорд, преподава в Института за психоанализа и в Лондонския университетски колеж. „Осъзнат живот” е първата му книга - написана в жанра на психотерапевтичната проза, тя съдържа кратки документални разкази, синтезиращи професионалния опит на известния психоаналитик.Прозренията в „Осъзнат живот” са плод на 25 години психотерапевтична практика и над 50 000 часа, прекарани в съпреживяване и пресъздаване на личната история на пациентите му. 

Пациентката ми Луси Н., млада научна работнич-
ка, остави палтото и шала си на креслото и седна на
стола пред мен.
– Днес не искам да лежа, не искам терапия –
каза тя. – Не се притеснявайте – добави след мал-
ко, като ме погледна право в очите. – Не съм прес-
танала да се храня. Вчера вечерях, а тази сутрин
си направих закуска. Просто искам да ви разкажа
какво се случи.
Сеансът ни беше в девет сутринта в петък. Малко
след полунощ предишната нощ Луси заспала на ди-
вана в дневната на родителите си. Майка ѝ задрямала
на другия диван. Медицинска сестра наглеждала баща
ѝ в спалнята. Няколко часа по-късно, към 4,30 ч., тя
усетила майка ѝ да се навежда над нея. Поставила
ръка на възглавницата на Луси и прошепнала:
– Време е да отидем в спалнята.
Сестрата била запалила лампите в стаята. Май-
ка ѝ седнала на един стол. Луси отишла от другата
страна на леглото и седнала до баща си. Главата му
била наклонена назад, устата му зеела отворена, а
дишането му било много повърхностно. Луси до-
коснала челото и бузата му и после взела ръката му
в своята.

Когато баща ѝ неочаквано изпъшкал, майка ѝ
възкликнала шумно.
– Прозвуча все едно беше погнусена – обясни
Луси. – Може и да не беше това, може просто да беше
изненадана, но ме подразни. Дори начинът, по който
държеше ръката му, ме подразни. Не я държеше, а
постоянно я потупваше леко с върховете на пръстите
си и повтаряше: „Спокойно, спокойно“. Прииска ми
се да ѝ кажа да престане, но не го направих. Опитах
се да насоча вниманието си върху татко.
Тогава сестрата каза: „Отива си вече“ и аз легнах
на леглото до него. Сложих главата си до неговата
на възглавницата. Сложих ръка на гърдите му и оп-
рях чело отстрани на лицето му. Брадата му беше
груба и ми напомни за времето, когато бях малка
и той ме целуваше за добро утро. Тъкмо мислех за
това, когато усетих как майка ми ме хваща за рамо-
то и ме разтърсва, как ми казва да стана. Не исках да
ставам, но го направих веднага. Не исках да я зле-
поставям пред сестрата.
Докато се изправях, той за миг отвори очи. Пог-
ледна право към тавана. Не мисля, че виждаше
нещо. После затвори очи и си отиде.
Сестрата излязла от стаята и майка ѝ я последва-
ла. След няколко секунди майка ѝ пoдала глава из-
зад вратата и повикала Луси.
– Искаше да говори с мен за това, което пред-
стоеше. Казах ѝ, че имам нужда от няколко минути
насаме с татко.
Слънцето вече изгрявало. Луси дръпнала заве-
сите и загасила лампите. Искала да нагласи стаята
така, както баща ѝ я харесвал. Седнала на леглото.

– И просто започнах да му говоря – сподели тя.
Казала му, че била облекчена, задето вече не из-
питвал болка, че почивал в мир.
– Казах му, че го обичам и че съжалявам, ако ня-
кога съм му причинила болка. Казах му, че винаги
ще бъде с мен и го целунах.
Били минали само няколко минути, обясни тя, но
устните му вече били студени. Тя постояла тихо до
него.
След това отишла в кухнята, направила чай и се
обадила на брат си и на чичовците си. Когато приключила
с разговорите, излязла навън – за да не чуе
майка ѝ – и се обадила на мен да ми каже какво се
е случило и да попита дали имам възможност да я
видя същата сутрин. Тогава седнала на масата в
кухнята. Чувствала се изморена, но нямала желание
да спи.
През последните няколко дни, докато баща ѝ
умирал, тя често чувствала, че е на ръба да избухне
пред майка си; усещала как малко по малко се из-
пълва с негодувание.
– Страхувам се, че ще ѝ се развикам. Въобще не
знаеше как да се грижи за мен, не знаеше как да се
грижи и за татко, но няма да помогне с нищо, ако ѝ
го кажа сега. – Луси погледна часовника си. – Знам,
че е време да приключваме, но мога ли да ви кажа
още нещо?
– Разбира се – отговорих аз. – Какво има?
– Сънувах нещо. Страхувам се да не го забравя.
Мисля, че го сънувах, когато майка ми ме събуди.
В съня си Луси пътувала във влак заедно с но-
вородено момченце. Знаела, че бебето не е нейно –

пък и как би могло? Но нямало кой да се грижи за
него и то било гладно, така че тя го сложила до гър-
дата си и установила, че има мляко. Бебето се ус-
покоило и заспало. В този момент тя разбрала, че
бебето е баща ѝ. Не знаела как е възможно това, но
била абсолютно сигурна. Не се притеснила, просто
приела този факт.
– Нямам престава какво означава – каза накрая
Луси. – Това с бебето беше толкова странно.
– Как така странно? – попитах я.
– Никога не съм сънувала сън с бебе, не и такъв.
Просто беше... различно.
Погребалният агент щеше да дойде в 10,30 ч., а
преди това Луси трябваше да отиде до апартамента
си, за да си вземе чисти дрехи.
– Можем да поговорим за съня следващата сед-
мица – предложи тя.
Но следващата седмица не говорихме за него.
Имаше много грижи – трябваше да организира по-
гребението на баща си, да намери човек, който да
напише некролога му, и да се справи с държането на
майка си след службата. Седмицата след това тряб-
ваше да се заеме със завещанието. Луси използваше
сеансите си, за да се опита да разреши тези проблеми,
говореше за живота на баща си и месеците
преди смъртта му – дали беше направила достатъч-
но, – представяше си бъдещето си без него.
Първата ми реакция беше да свържа съня ѝ с
причините, които доведоха Луси при мен. Тя беше
насочена към мен две години по-рано, когато беше
на двайсет и седем, заради тежка повторна поява на
младежката ѝ анорексия. Когато била шестнайсет-
годишна, тя била приета в болница и едва не умря-
ла. При първата ни среща изглеждаше като безпри-
зорно дете – недохранена, бледа и изтощена. Беше
отслабнала много и менструацията ѝ беше спряла.
Косата ѝ беше суха, кожата ѝ – като восък. Макар
че имаше приятел и котка, изглежда се интересува-
ше единствено от следдокторската си квалифика-
ция. Дори в тази област обаче се бореше с несигур-
ността си.
– Трябваше да си остана с магистратурата. Щях
да работя за някого, да провеждам техните експери-
менти и да не се налага да разработвам собствени
проучвания. Не мога да измисля нищо оригинално.
Отвътре тялото ѝ беше също толкова безплод-
но. През по-голямата част от времето се чувстваше
неспособна
да се храни или да се грижи за себе си.
Въобще и не помисляше за бебе.
Докато се грижеше за баща си през последните
три месеца от живота му обаче, собственото ѝ здра-
ве изглежда се подобряваше, може би защото му
готвеше и го хранеше. И тъй като се налагаше да се
грижи за неговото тяло, мислеше повече и за своето
собствено. Въпреки това сънят ѝ, в който кърмеше
бебе, докато то заспи, ми се стори леко заплашите-
лен. В продължение на много години Луси живееше
в конфликт с родителите си. Когато по време на се-
ансите ни не нападаше себе си, тя нападаше тях. На
моменти се държеше така, сякаш беше необходимо
да ги убие, за да стане себе си. Първата ми мисъл
беше, че сънят вероятно е продукт на несъзнава-
ното ѝ чувство, че в нея има нещо смъртоносно, с
което може да нахрани баща си и да му помогне да
умре. Това предположение обаче се оказа напълно
погрешно.
Четири месеца след като ми описа съня за пър-
ви път, Луси влезе в кабинета ми и ми каза, че е
бременна. Седна на кушетката и ми разказа как е
купила теста за бременност, как е пишкала върху
лентичката и не повярвала на очите си, когато се по-
явила синята линия. Беше изключително щастлива.
С приятеля ѝ не ползваха противозачатъчни, за-
щото тя беше сигурна, че не може да забременее –
не и с непостоянния си менструален цикъл. Как въ-
обще беше възможно, чудеше се тя, смеейки се.
– Очевидно знам, че мъжката гамета и женската
гамета са се слeли, за да се получи зигота. Но се
чудя как това се случи на мен. Може би е заради
съня – заключи тя.
– Заради сън? – попитах.
– Заради онзи сън. Който сънувах, преди баща
ми да умре.
Отново разговаряхме за последните дни от живо-
та на баща ѝ. Не можел да говори и се налагало тя
редовно да сменя пелените, които му слагали. Има-
ло нощи, в които седяла с него до изгрев-слънце,
защото се страхувал. И въпреки че все още не бяхме
обсъждали съня, Луси твърдеше, че знае как съм го
изтълкувал.
– Как? – попитах я.
– Че грижейки се за баща си, съм разбрала, че
съм способна да се грижа и за бебе. Не го направих-
те, но очаквах да кажете: „Майка ти не е в съня. В
него ти си майката. В състояние си да бъдеш майка,
защото си разбрала, че можеш да бъдеш различна
майка от майка си“. Мислех си, че влакът, в който
се возя, би могъл да символизира мислене в нова
посока. Сънят ми се струва доста недвусмислен.
Луси се умълча за момент, а след това ми разказа
за нейна колежка, която не можела да зачене дори
ин витро. След като била одобрена от осиновителна
агенция, тя забременяла.
– Имала е нужда някой да ѝ каже, че ще е добра
майка. И с моя сън беше така – все едно дадох поз-
воление на самата себе си да забременея, не мисли-
те ли?
– Тогава не ми хрумна – признах аз, – но сега
мисля, че си права.
Стори ми се още, че Луси е открила своя глас –
начин да изкаже чувствата си със собствени думи –
не само пред мен, но също така въпреки мен.
През останалото време от сеанса тя говори за
плановете, които правеха с приятеля ѝ: как ще пре-
върнат кабинета в детска стая; как, когато увеличат
заплатата му, ще могат да си позволят по-голямо
жилище.
Докато слушах Луси, си я представих с новоро-
дено бебе. Видях я как седи в парка с детето и как
няколко години по-късно го изпраща на училище.
Почувствах, че е права, че наистина се беше про-
менила – и че беше настъпил краят на работата ни.

 

Реклама

Мнения

10 май 2017 13:32
Милен  Цветанов
10 май 2017 13:32

Ако в буквален или преносен смисъл на някой не му понася, има и друг вариант. http://www.jivotatdnes.bg/nachalo/news/aktsenti/ima-li-zhivot-sled-zhivota