Публикация

Mедицината разполага с три важни оръжия- лекарство, скалпел и думи

Mедицината разполага с три важни оръжия- лекарство, скалпел и думи

Съвременната свръхмодерна, апаратна диагностика е важна в диагностичният процес. Да това е вярно, но това отдалечи лекаря от пациента. Надценихме ползата от техниката и външните манипулации. Подценихме значението на човешките взаимоотношения. Апаратите не умеят да разговарят, да утешават, да водят дружески или интимен разговор с пациента. Това го прави лекаря. Дехуманизацията на здравните грижи е повсеместна. Медицината е изпаднала в криза- като икономика, като практика, като доверие. Желанието да се поговори с лекаря днес е много по-голямо, откогато и да е било.

 

А думите на лекаря лекуват. Това е лекарството, което се приема през ухото. Това е "надеждата", идваща от благата дума, и облекчението от споделените страхове. Думите , както и лекарствата, имат преки токсични или лечебни действия. Още в древността се е смятало, че медицината разполага с три важни оръжия- лекарство, скалпел и думи. Думите имат страшна сила. Те могат да накарат хората да плачат, да се радват, да се борят, да извършват подвизи и велики дела. Междуличностните отношения са свързани с водене на диалози и разговори. Днес все повече слушаме, гледаме и се информираме сами, чрез медии, интернет, социални мрежи, по-малко книги и вестници. Но информацията е едностранна. Диалозите са малко.

 

Скалпелът, в ръцете на хирурга също е важен. Самата операция, не изморява толкова хирурга, колкото напрежението на ума и волята при контакт с болен пациент. В операционната, работи екип от лекари и асистенти. Тук е важна, бързината и сръчността на ръцете, рутината и опитността на хирурга. Психичната умора, като че ли е на по- заден план. Докато при комуникацията на терапевта с болният пациент, се сблъскват думи и възражения, влияние и съпротива, сблъсък на различно ниво на интелект, характер и психика. Умът и психиката са свръх натоварени. Думите тук, са от голямо значение. Много голямо изкуство, труд и умение се изисква от терапевта, за да води тези разговори. Това е доста изтощаващо. Боледува тялото, но боледува и душата. За нея са важни думите, които успокояват и дават надежда. Колко често се чува например това:" Поговорих с моя лекар и ми стана по-леко на душата".

 

Това са стари въпроси, които съществуват от създаването на медицината още от времето на Хипократ. Лекарят със своите задължения на лечител е навлязъл изцяло в бита и живота на хората, в нашите домове. По тази причина Хипократ е изисквал от лекаря да проявява висок морал и редица други качества като : "презрение към парите, съвестност, скромност, простота в облеклото, решителност, познания във всичко, което е полезно за живота, отвращение към порока". Лекарят трябва  да има висок морал и душевна чистота.

 

Общуването с пациентите е крайно сложно и многообразно. От една страна е светът на болният, а в срещуположната страна, е светът на лекаря.

 

Два различни свята, изпълнени със страхове.

Пациентът се страхува от болестта и всичко свързано с нея. Страхува се за последиците от болестта и не само това. Страховете са свързани и с близките и семейството му. Страхува се за бъдещето си. Страхът, неизвестността и физическото страдание са основните емоции, които пациентът чувства при първата си среща с лекаря. А какво мисли лекарят /говоря за нашето съвремие, за лекаря в началото на 21 век/? Лекарят е потопен в хиляди паразитни и ненужни мисли, които изцяло са заели място в съзнанието му- ужасяващият свят на лимити по здравна каса, страх от глоби и парични наказания /незаслужени и необосновани/, как ще завърши месеца и колко средства са похарчени за тежко болните преминали през стационара. Каква ще е заплатата му, с която едва може да дочака до другият месец. С две думи той мисли само за пари и за наказания и глоби. Отново страх, който не ти дава покой, спокойно да работиш и да изпълняваш служебните си задължения.

 

Съзнанието на лекаря трябва да е съсредоточено единствено и само за това, да постави точна и правилна диагноза и да включи адекватно лечение, което ще облекчи страданието на пациента. А в действителност той е подложен на административно и бюрократично насилие. Това изчерпва желанието му не само за работа, но и за всякаква квалификация и комуникация с пациента. Та нали болниците са търговски дружества. Как няма да се мисли за пари, за финансови нарушения и злоупотреби. Лекарят се превърна в търговец, счетоводител, лечител на клинични пътеки. Лекар, който трябва да извършва писарска работа с голям обем, а същата може да се извършва от медицинска сестра. Да но нали тя също има разходи. Как тогава той ще си позволи това ? Как ще си покрие този разход на средства?. Нагърбва се да прави всичко сам. Но, това е невъзможно. Писането е на първо място, а клиничната работа на последно. Тук споделям личното си мнение по този въпрос. Работя с НЗОК от началото на създаването и. Условието, което поставих при започване на тази допълнителна работа в доболничната помощ, беше да работя с медицинска сестра. Наясно бях, че заплащането ми ще е ниско, но с чиста съвест знаех, че ще си върша клиничната работа много по- добре, защото ще имам достатъчно време за пациента, време за преглед, време за подробен разпит, време за обучения, време за анализ на диагнозата, време което ми е нужно за вземане на правилното решение.

 

Аз съм ендокринолог. Всеки който упражнява тази специалност знае, колко много работа има с болните от захарен диабет. Лечението на тези болни започва с ОБУЧЕНИЕ, след това идват диетата, лекарствата и другите съвети. Това е един процес, на обучение, който продължава от откриване на заболяването до края на живота. А това означава, че всеки новооткрит болен със ЗД и всеки диспансерен с това заболяване, подлежи на такова обучение. Самото обучението е свързано с много неща: диета, работа с убождащи устройства за контрол на КЗ/ кръвна захар/, умения за овладяване на острите усложнения на заболяването / хипогликемии, хипергликемия и кетоацидоза в дома или на работното място/и т.н. Пациентът трябва да бъде запознат и подготвен за това. Диабетиците преминават през определени периоди на заболяването си: период на отричане, на гняв, на примирение и сътрудничество, които трябва да се преодоляват стъпка по стъпка. Това е голям обем от работа, която не е оценена, но е абсолютно задължителна. В много случаи се налага обучение и на близките на пациента, особено ако той е в напреднала възраст, на инсулиново лечение и не може да се грижи сам за здравето си. Проблемите са много. И всичко това ендокринологът трябва да извършва в кабинета. Да отдели време за това. Представете си, че трябва да изписва и протокол за инсулин, за тест ленти, да пише амбулаторен лист и т.н. Наясно съм много добре с всички тези неща. Затова и до днес аз работя с медицинска сестра. Системата и хаоса в здравеопазването не можаха да ме променят. Не се превърнах в търговец на здраве. В настоящият момент, отношенията между лекар и пациент, са престанали да бъдат истинските отношения, за които говори Хипократ. Тези отношения са поставени изцяло на пазарна основа и са отношения между едноличен търговец и клиент, който купува медицински услуги. Между лекаря и пациента стоят парите. Търговският закон е на първо място, хуманността и човешката болка, на последно. За каква хуманност и емпатия ще говорим.  Доверието е загубено. И въпреки това, има колеги също като мен, които запазиха ценностите си и продължиха да изпълняват лекарските си задължения.

 

За каква квалификация ще говорим, като не само страдат лекарите, но страданието се пренесе и всред младото поколение- лекари. Те не получават нужните знания и подготовка в МФ. Не виждат правилния модел и добрия пример за подражание. Какво виждат те - "пътечкова медицина". Те не се учат на етика, особено поведение, което трябва да спазват при първия си контакт с пациента, как да общуват с него, как да го предразположат и снемат подробен и насочен разпит. Но затова пък са научени много добре как да попълват документите по клиничните пътеки в стационара. Това е най- важното, което научават. А клиничната работа е съвсем друго нещо. То е свързано с пациента, до леглото на болният. Аз съм била преподавател 28 години в МФ, гр. Стара Загора и зная точно каква отговорност е това. Минала съм през всичките педагогически курсове и много добре зная, че педагогическите умения са най-важното нещо за един качествен преподавател, особено във висше училище, каквото е Медицинският факултет. Отговорността е голяма. Това е много ценно умение, което се учи с годините на преподаване. Обучавала съм, моите студенти, но и аз съм се учела от тях.

 

Процесът на обучението е взаимен процес. Знанията трябва да се предават ясно, разбрано и да се прилагат в практиката. Обучила съм много студенти, които станаха добри лекари. На всички тях, ще пожелая да продължават все така да упражняват тази хуманна професия с достойнство и много висок професионализъм. Това е моето удовлетворение като преподавател, а благодарността на моите пациенти я получавам всеки работен ден, за което им благодаря.

 

"Професията на лекаря е подвиг, който изисква самоутвърждаване, чистота на душата и чистота на помислите. Лекарят трябва да бъде умствено ясен, нравствено чист и физически спретнат"

А.П. Чехов

Коментари